Натоварени, натежали от тъмнина, редиците вървят слепешката, блъскат се: всяка вълна, тласкана от следващата, бута предната. Отстрани се движат отделни по-стройни силуети — офицерите. Глух шум — смесица от възклицания, откъслечни разговори, заповеди, кашляне и песни — се носи над тълпата, ограничена от склоновете. Цялата тази глъчка се придружава от тропот на обуща, чаткане на ножници, на канчета и манерки, от тракането и грохота на шестдесетте коли на бойния обоз и на полковия обоз, които следват двата батальона. Цялата тази тълпа крачи и се точи по стръмния път и въпреки необятния купол на нощта плуваме в миризми, сякаш сме в клетка с лъвове.
В строя не виждаш нищо: само понякога, когато те блъснат, навираш нос в някое канче, каска или пушка и съзираш блясъка на алуминия и на синята или на черната стомана. Друг път сноп искри изскачат от огниво или лумва микроскопичното цвете на някоя кибритена клечка и тогава забелязваш изотзад близки и ярко изпъкващи ръце и лица, очертанията на неправилните редици на раменете, каски, които се издигат и спускат като вълни, щурмуващи тежката тъмнина. После всичко угасва и докато краката се движат, всички очи непрекъснато са впити в мястото, където би трябвало да се намира гърбът на този, който върви отпред.
Неведнъж спираме, строполясваме се върху раниците в подножието на пирамидите от пушки, които нареждаме под звука на свирката с трескава бързина и отчайваща мудност, заслепени от мастилената тъмнина, преди зората да се покаже, да се разтвори в мрака, да завоюва простора. Стените на нощта смътно се сриват. Още веднъж преживяваме величествената гледка на изгряването на деня над нашата вечно скитаща орда.
Най-сетне се измъкваме от нощта, сякаш вървим през концентрични кръгове от разредена тъмнина, полусянка, унила светлина. Краката ни са вдървени, гърбовете изтръпнали, раменете натъртени. Лицата стават сиви и черни — сякаш не успяваме да се изтръгнем от нощта; сега вече ние въобще не можем напълно да се освободим от нея.
Голямото стадо в редици се прехвърля на ново място, този път за почивка. Какъв ли ще е тоя край, където трябва да живеем една седмица? Мислим, но никой не е сигурен, че се нарича Гошен-Л’Абе. Разправят най-чудни неща за него:
— Екстра работа било!
От редиците на другарите, чиито фигури и черти започваме да различаваме, да разпознаваме наведените лица и зяпналите уста, сред утринния здрач се дочуват гласове, които още повече раздуват нещата:
— Никога досега не сме били случвали такова място за почивка. Там щял да е Щабът на бригадата. И Военният съвет. В дюкяните всичко се намирало.
— Щом и бригадата е там, всичко е наред.
— Мислиш ли, че ще има маса за отделението, за хранене де?
— Нали ти казвам! Имало всичко, каквото си щем.
Един черногледец клати глава:
— Какво ще бъде това място, дето никога не сме били, не знам — казва той. — Ама знам, че и то ще да е като другите.
Но никой не му вярва и след като сме се измъкнали от трескавата нощ, ни се струва, че всяка крачка на изток сред ледения въздух ни приближава към обетованата земя, към някакво ново село, което светлината ще ни донесе.
Призори пристигаме до подножието на един склон, където са разположени още заспали къщи, обвити в гъста сива пара.
Тук е!
— Ох, най-сетне! През нощта сме извървели двадесет и осем километра.
Но какво става? Не спираме. Задминаваме къщите, които постепенно отново потъват в смътната мъгла, в савана на своята тайна.
— Трябвало още много да вървим. Било хей там някъде!
Вървим като автомати, краката ни са вкочанени; ставите ни пукат, охкаме.
Денят се бави. Пелена от мъгла покрива земята. Толкова е студено, че като спрем да починем, макар да сме смазани от умора, не смеем да седнем, а крачим нагоре-надолу като призраци сред матовата влага. Остър зимен вятър шиба кожата, помита и разпръсква думите, въздишките.
Най-сетне слънцето пробива мъглата, която се е разпростряла върху нас и ни мокри. Сякаш сред земните облаци се открива приказна горска поляна.
Полкът се протяга, събужда се напълно, лицата полека се извръщат към златистото сребро на първия слънчев лъч.
Малко след това слънцето започва да жари, става много горещо.
Задъхваме се, потим се в редиците и ругаем още повече, отколкото преди малко, когато тракахме със зъби и мъглата докосваше като с мокра гъба лицата и ръцете ни.