Областта, която прекосяваме в жежкото утро, е царството на варовика.
— Тия мръсници си павират пътищата с вар!
Пътят ни ослепява, над колоната се носи дълъг сух облак от варовиков прах, който полепва по нас.
Лицата се зачервяват и блестят като лакирани: по-кръвените са като намазани с вазелин; по бузите и челата се наслоява белезникава кора, която се напуква и се рони. Краката губят смътната си форма на крака, изглеждат така, сякаш сме газили в зидарски корита. Раниците, пушките са посипани с бял прах, нашата орда очертава млечна следа по тревите отляво и отдясно на пътя.
И отгоре на всичко:
— Мини вдясно! Обоз!
Бързото отместване вдясно не минава без блъскане.
Един конвой камиони — дълга върволица огромни четвъртити болиди — с адски трясък се задава по пътя. Проклятие! Докато минава, вдига килима от бял прах, който покрива пътя, и го мята на раменете ни.
Сега сме облечени със светлосив воал, с бледи лица, с надебелени вежди, мустаци, бради и бръчки. Приличаме едновременно и на себе си, и на чудновати старци.
— Като одъртеем, такива грозни ще станем — казва Тирет.
— И плюнката ти е бяла — установява Бике.
Когато спираме за почивка, изглеждаме като редица гипсови статуи, в които тук-таме прозират мръсни следи от човешки образи.
Отново поемаме. Мълчим. Мъка. Вече всяка стъпка е страдание. Лицата са сгърчени в гримаса и замръзнали под бледата проказа на праха. Безкрайното усилие ни вцепенява и изпълва с тъпа умора и отвращение.
Най-сетне съзираме тъй дълго търсения оазис: отвъд един хълм, върху по-висок хълм — покриви, покрити с плочи, сред кичеста зеленина, свежа като салата.
Там е селото; докосваме го с погледи, но още не сме стигнали. Дълго време то сякаш се отдалечава, докато полкът се катери към него.
Най-сетне, точно когато бие дванадесет, пристигаме в лагера, който вече бе започнал да ни се струва невероятен, приказен.
С маршова стъпка, с пушки на рамо, полкът залива догоре улицата на Гошен-л’Абе. Повечето села в околността на Па-дьо-Кале имат по една-единствена улица. Но каква улица! Тя често е дълга няколко километра. В Гошен-л’Абе се разклонява пред кметството и образува други две улици: селището е като главно „У“, неравно оградено с ниски къщи.
От дългата движеща се редица се отделят колоездачите, офицерите, ординарците. После, докато вървим напред, войници на групи нахлуват и изчезват под портите на хамбарите, тъй като все още свободните къщи са запазени за офицерите и за канцелариите… Нашият взвод най-напред отива до края на селото, после се оказва, че има недоразумение между артелчиците, и се връщаме на другия край, там, откъдето пристигнахме.
Това разкарване ни забавя и в отделението, разтакавано от север на юг и от юг на север, освен огромната умора и раздразнение от ненужното ходене се долавя и трескаво нетърпение. От огромно значение е да ни настанят и да ни пуснат на свобода, колкото може по-рано, ако искаме да осъществим отдавна лелеяната си мечта — да наемем у някой местен жител помещение с маса, около която отделението да се храни. Много сме говорили по тоя въпрос, за приятните мигове, които ни чакат. Съвещавахме се и решихме, че сега вече ще поемем тази допълнителна разноска, направихме и обща каса.
Но ще успеем ли? Много от помещенията вече са заети. Не сме ние единствените, изпълнени с тази мечта за удобство, ще трябва, значи, доста да търчим, за да уредим нашия стол… Три дружини пристигат след нас, но четири са вече тук, освен това има и допълнителни столове — на санитарите, на писарите, на водачите на коли, на ординарците и други такива, редовните столове на подофицерите, на взвода и какви ли не още… Всички тези хора са по-силни от простите войници от ротите, по-подвижни са, имат повече средства и могат предварително да си изпечат работата. И още докато вървим в редица по четирима към хамбара, определен за отделението, виждаме как други мечтатели като нас вече се мяркат на праговете на завоюваните помещения и се отдават на домакинствуване.
Тирет мучи и блее:
— Ето го обора!
Доста голям хамбар. Сламата е накълцана и като стъпваме, вдигаме облаци прах; мирише на клозет. Но горе-долу сме на завет. Сваляме багажа, настаняваме се.
Още веднъж онези, които са мечтали за кой знае какъв рай, са разочаровани.
— Гледай ти, и тук е същата стока като другаде.
— То навсякъде е едно и също.