— Така си е, дявол да го вземе.
— То се знае…
Но време за приказки няма. Трябва да се оправим и да изпреварим другите — това му е майката. И то колкото може по-скоро. Макар че гърбовете ни са смазани и краката ни болят, правим това последно усилие, от което ще зависи благоденствието ни за цяла седмица.
Отделението се разделя на два патрула, които потеглят тичешком, единият наляво, другият надясно, по улицата и без това вече препълнена с войници, очевидно също заети с търсене. Всички се наблюдават, следят се… и бързат. Понякога даже се сблъскват, бутат се, ругаят.
— Веднага ще започнем оттам; иначе ще ни изпреварят!…
Струва ми се, че участвувам в отчаян бой между всички войници из улиците на току-що завоювано село.
— За нас — казва Мартро — войната все си е борба и бой, непрекъснато!
Чукаме от врата на врата, стеснително се представяме, предлагаме се като нежелана стока. Някой от нас пита:
— Нямате ли някое местенце, госпожо, като за войници? Ще плащаме.
— Не, защото имам офицери (или подофицери, или пък: защото тук е столът на музикантите, на секретарите, на пощальоните, на господата от амбулаториите и т.н.).
Провал след провал. Едно след друго затваряме всички врати, които сме открехнали, и пред прага се споглеждаме с все по-слаба и по-слаба надежда в очите.
— Дявол да го вземе! Ще видиш, че нищо няма да намерим — мърмори Барк. — Толкова филоксери са се настанили преди нас. Мръсни лайна!
Тълпата набъбва навсякъде. И трите улици почерняват по принципа на скачените съдове. Срещаме „туземци“ — старци и сакати, с изкривена походка или безумно изражение, или пък млади, обвити от тайнствеността на скрити болести или на политически връзки. Колкото до фустите — само старици и момичета, много момичета, дебели, с пухкави лица; те се клатушкат като бели гъски.
Неочаквано в една от пресечките между две къщи за миг ми се мярка нещо: някаква жена прекосяваше сянката…
Но това е Йодокси! Йодокси, жената сърна, която Ламюз преследваше там, край гората, като фавн в утрото, когато водехме ранения Волпат и Фуйад, а тя се мярна и с усмивка се съедини с Фарфаде.
Нея току-що зърнах като слънчев лъч в тази уличка. После тя се скри зад някаква стена и уличката потъна в сянка… Значи, тя е вече тук! И ни е следвала през цялото ни дълго и мъчително преселение! Привлечена…
Да, това й личи: колкото и за кратко да зърнах лицето й под светлата украса на косите, ясно забелязах, че е сериозна, замечтана, замислена.
Ламюз, който ме следва по петите, не я видя. Аз не му заговорвам за нея. Скоро ще открие присъствието на тази красива жена, към която цялото му същество се стреми, но която го отбягва като блуждаещо пламъче. Впрочем засега сме много заети. На всяка цена трябва да завоюваме желаното кътче. Продължаваме лова отчаяно настървени. Барк ни води. Той е взел работата присърце. Чак трепери, прашният му перчем се развява. Води ни, вирнал нос. Предлага ни да опитаме и на жълтата врата пред нас. Напред!
При жълтата врата срещаме една наведена фигура — Блер е сложил крак на крайпътния камък и дялка с нож засъхнала кал по обувките си, от която падат цели парчета… Също като че ли вае скулптура.
— Краката ти никога не са били толкова бели — закача го Барк.
— Шегата настрана — казва Блер, — не знаеш ли случайно къде е тая идиотска кола?
И обяснява:
— Трябва да потърся зъболекарската кола, че да ми закачат ченета и да ми махнат гнилите корени, дето са ми останали. Уж някъде насам била, колата за зъби де.
Той затваря ножчето си, прибира го и тръгва покрай стената, цял изпълнен с мисълта за възкресението на челюстите си.
Още веднъж молим като просяци:
— Добър ден, госпожо, дали нямате някое местенце, дето да се храним? То се знае, разбира се, ще плащаме…
— Не…
На осветения нисък прозорец се подава като от аквариум някакъв старец и вдига странното си плоско лице, пресечено с успоредни бръчки като извехтяла страница.
— Ами кучкарника?
— В кучкарника няма място; и нали там перем…
Барк хваща топката в летеж.
— И там става. Може ли да видим?
— Там перем — мърмори жената и продължава да мете.
— Вярвайте ни — казва любезно усмихнат Барк, — ние не сме неприлични хора, нито се напиваме, нито правим гюрултия. Нали може да надзърнем, а?
Жената оставя метлата. Тя е слаба. И плоска като дъска. Късата дрешка виси на раменете й като на закачалка. Лицето й е безжизнено, замръзнало, сякаш е от картон. Поглежда ни, колебае се, после насила ни отвежда в някакво много тъмно помещение от кал, пълно с мръсни дрехи.