— Чудесно — искрено вика Ламюз.
— Ама мило детенце! — казва Барк и потупва кръглата като гумена топка бузка на едно момиченце, което ни оглежда вирнало носле в полумрака. — Ваше ли е, госпожо?
— Ами това? — прави усилие да се намеси Мартро, зърнал едно вече поотраснало бебе с опънати като мехур и зацапани с прах бузи, по които лъщят следи от сладко, и колебливо протяга ръка да помилва изплесканото сочно личице.
Жената не благоволява да отговори.
Стоим пред нея и пристъпяме от крак на крак, хилим се като просяци, които още не са си получили милостинята.
— Дано тая дърта мискинка се съгласи! — шушне ми на ухото Ламюз, разяждан от безпокойство и желание. — Тук, знаеш, е цял разкош, пък и навсякъде е вече претъпкано!
— Маса няма — най-сетне казва жената.
— За масата да не ви е грижа! — възкликва Барк. — Ей тая врата, дето е опряна в ъгъла, ще я направим на маса.
— Да не вземете да мъкнете и да разхвърляте всичко! — отвръща картонената жена, изпълнена с недоверие; очевидно вече съжалява, че не ни е изгонила веднага.
— Не се безпокойте, казвам ви. Ей сега ще видите. Хей, Ламюз, гълъбче, ела да ми помогнеш.
Поставяме старата врата върху две бурета под недоволния поглед на сухата жена.
— Като я поизчистим — казвам, — екстра ще стане.
— Точно така, стринке, ще я изметем и от покривка няма нужда.
Тя се чуди какво да каже, гледа ни враждебно.
— Има само две столчета, а вие колко сте?
— Горе-долу една дузина.
— Една дузина ли? Господи-божичко!
— Голяма работа! Всичко ще се нареди, ей там оная дъска, готова пейка. Нали, Ламюз?…
— Всякак! — казва Ламюз.
— Тая дъска — вика жената — ми трябва. Едни войници, дето бяха тука преди вас, се опитаха да ми я отмъкнат.
— Ама ние не сме крадци — опитва се да вметне Ламюз внимателно, за да не дразни съществото, от което зависи нашето удобство.
— Аз не казвам, че сте крадци, ама нали знаете, войниците всичко повреждат. Ужас е тая война!…
— Така значи, колко ще бъде наемът за масата и там каквото трябва да стоплим това-онова на печката?
— Двайсет су на ден — като насила изрича хазяйката, сякаш ние й измъквахме тези пари.
— Скъпичко — казва Ламюз.
— Толкоз плащаха и другите, дето бяха тук, и добри момчета бяха тия господа, дори от яденето си ни даваха. Знам аз, за войниците то нищо не е. Пък ако ви е скъпо, други ще си намеря за тази стая и за масата, за печката, и то не дванайсет души. Само да рече човек и все ще е пълно. Дванайсет!
— Аз само така казвам „скъпичко“, ама ще се спогодим — бърза да добави Ламюз. — А, какво ще кажете?
Той ни задава съвсем формално този въпрос, ние кимаме.
— Не се отказваме и да пийнем нещо, а? — подмята Ламюз. — Вие не продавате ли вино?
— Не — отвръща жената и добавя с разтреперан от гняв глас. — Нали знаете, военните власти заставят, който има вино, да го продава по петнайсет су. Петнайсет су! Проклета война! Петнайсет су си е чиста загуба, господине. Затова аз вино не продавам. Имам вино за нас си. Е, то да речеш, някога, като за услуга, давам, ама на познати, на разбрани хора, и не за петнайсет су, господине, то се знае.
Ламюз е от „разбраните“. Той хваща манерката си, която винаги виси на бедрото му.
— Дайте едно кило. Колко ще струва?
— Двайсет су, колкото и на мен ми излиза. Ама то е за услуга, щото сте военни.
Изгубил търпение, Барк измърморва нещо като на себе си. Жената го изглежда накриво, със злоба и понечва уж да върне манерката на Ламюз.
Но окрилен от надеждата най-сетне да пие вино, зачервен, сякаш то вече е обагрило бузите му, Ламюз бърза да се намеси:
— Не се бойте, между нас ще си остане, стрино, няма да ви издам.
Тя не мърда, кисело мърмори против нормирането на виното. Победен от желание, Ламюз стига в самоунижението и капитулацията дотам, че й казва:
— Какво да се прави, госпожо, военна работа! Не се мъчете да разберете!
Тя ни завежда в избата. Три огромни бъчви изпълват помещението с внушителните си размери.
— Това ли ви е личната провизийка?
— Знае да се оправя дъртата! — мърмори Барк.
Жената нападателно се извръща:
— Да не искате да се съсипем с тая война! Стига ни, дето си губим парите за това-онова.