Бике описва митарствата си, докато намери жена, която да се съгласи да му опере дрехите.
— Ама скъпичко искат, дявол да го вземе!
Тюлак разправя каква опашка имало на бакалницата — нямали право да влязат вътре, трупали се като овце.
— И макар че си вън, ако не си доволен и кажеш една дума повече, и оттам ще те изгонят.
Какви други новини? Новата заповед предвиждала строги санкции за посегателство върху имуществото на местните жители и вече съдържала списък на наказаните. Волпат е евакуиран. Войниците от 93-и набор ще бъдат изпратени в тила — и Пепер е сред тях.
Когато донася пържените картофи, Барк съобщава, че на масата на хазяйката имало войници: санитарите на артилеристите.
— Те си мислят, че са се наредили, ама ние сме си по-добре — казва Фуйад убедено, като се разполага в сянката на малкото отвратително помещение, където сме толкова натясно, колкото в землянка (но на кого ли би минало през ума да прави такова сравнение?).
— Знаете ли — казва Пепен, — момчетата от девето ударили кьоравото! Една бабка ги приела без пари, защото старецът й, който бил умрял преди петдесет години, на времето си бил стрелец. Разправят даже, че без пари им дала месо и те сега го ядели задушено.
— Навсякъде има добри хора. Ама момчетата от девето наистина имат страшен късмет, от цялото село точно на тази къща да попаднат, дето има добри хора.
Палмир идва и носи кафето, което сме си заръчали. Започва да се опитомява, слуша ни и даже ни пита начумерено:
— Защо викате на фелдфебела кафеджията?
Барк многозначително отговаря:
— Открай време така му викат.
Когато жената си отива, започват да одумват кафето й:
— Измитичко пада! Захарта на дъното се вижда.
— И го продава по десет су.
— Това си е чиста прецедена водица.
Вратата се открехва и очертава бяла линия; в процепа се показва лицето на едно момченце. Привличаме го като котенце, сочим му парче шоколад.
— Викат ме Шарло — чурулика детето. — Ние сме съседи. И ние имаме войници. Все си имаме войници. Продаваме им, каквото искат. Само дето понякога се напиват.
— Я слушай, малкия, ела насам — казва Кокон и хваща момченцето между коленете си. — Слушай сега. Нали татко ти казва: „Дано да продължи войната?“ А?
— Ами да — казва детето и клати глава, — защото ще станем богати. Той казва, че до края на май ще съберем петдесет хиляди.
— Петдесет хиляди! Не може да бъде!
— Да! Да! — тропа с крак детето. — С мама си говореха. Татко иска все да е така. Мама вика, че не знае, защото брат ми Адолф е на фронта. Ама ние ще го доведем в тила и тогава войната да трае, колкото си ще.
Остри писъци откъм жилището на нашите хазяи прекъсват тези признания. Пъргавият Бике отива да разбере какво става.
— Няма нищо — казва той, като се връща. — Чичото ругае стрината, вика, че не била никаква домакиня, защото сложила горчица във винената чаша със столче, може ли такава работа, вика.
Ставаме. Напускаме нашата спарена изба, изпълнена с миризма на лула, вино и кафе. Като прекосяваме прага, лъха ни тежка горещина, наситена с мазен дъх на пържено, който не може да се изпари от кухнята и излиза от нея, щом вратата се отвори.
Преминаваме през облаци мухи, които се събират на черни, пластове по стените и се разхвърчават като шумящи покривала при появяването ни.
— Пак ще стане като лани!… Вън мухи, вътре въшки…
— И още по-навътре микроби.
В един ъгъл на мръсната малка къща, пълна с вехтории, с прашни останки от минали времена, посипана с пепелта на толкова угаснали слънца, край мебели и домакински съдове нещо се движи — старец с дълъг, олющен, грапав розов врат, като врат на птица с окапали от болест пера. И профилът му е кокоши: без брадичка, а с дълъг врат; сив слой брада покрива хлътналите му бузи, големи кръгли корави клепачи се вдигат и спускат като капаци над изтритото стъкло на очите.
Барк вече го е виждал.
— Гледай го: съкровище търси. Вика, че имало някъде из колибата; той е свекърът. Изведнъж вземе, че залази на четири крака и вири задник из всички кьошета. На, гледай.
Старецът непрекъснато опитва с бастуна си ту тук, ту там. Почуква по долната част на стените, по тухления под. Като минаваха, обитателите и посетителите на къщата го бутаха. Палмир го блъскаше с метлата, но иначе не го закачаше, макар сигурно да си мислеше, че използуването на общественото нещастие е къде по-голямо съкровище от някакво си несигурно ковчеже.