Две жени седяха прави и поверително си говореха край една порта пред стара карта на Русия, покрита с мухи.
— Да, ама най-много трябва да се внимава с ракията — ако наливате, както трябва, няма да изкарате шейсет дози от една бутилка и тогава много печалба ще изпуснете. Не казвам, че ще мине от вас, е, не чак толкова, ама няма да имате печалба. За да не стават такива неща, трябва всички, които продаваме, да се споразумеем, ама хората толкова мъчно се споразумяват даже за общ интерес!
Вън палеща жега, сред която се стрелкат мухи. До преди няколко дена те още рядко се срещаха, а сега непрестанно се чува бръмченето на безбройните им малки моторчета. Излизаме с Ламюз. Ще поскитаме. За днес ни оставят на мира: пълна почивка заради нощния поход. Можем да поспим, но много повече има сметка да използуваме почивката, за да се поразходим на воля: утре пак ще ни хванат за учение, наряди…
Има и много по-късметлии от нас, някои вече са включени в наряди.
Корвизар отвръща на Ламюз, който го кани да дойде да се поразкара с нас и опипва малкия си кръгъл нос, забучен водоравно като тапа в продълговатото му лице.
— Няма как. Хванаха ме за чистач.
И той показва лопатата и метлата, с които, наведен в смрадта край стените, изпълнява службата си на метач и клозетен чистач.
Вървим отпуснато. Следобедът тегне над задрямалото поле и притиска натъпканите ни до насита стомаси. Сегиз-тогиз разменяме по някоя дума.
Някъде далеч се чуват викове: Барк е нападнат от цял полк домакини… Бледо момиченце с прибрани отзад коси като проскубана четчица и с уста, поръбена със стреснушки, и няколко жени, които са насядали в сянката на портите и бродират някакви безвкусни ръкоделия, наблюдават сцената.
Минават шест войници, водени от ефрейтор артелчик. Носят купчини нови шинели и навързани обувки.
Ламюз поглежда спечените си безформени обуща:
— Дума да няма, трябват ми нови лодки, за малко ще ми видиш пръстите на краката през тия… Все пак няма да тръгна по стъпала, нали?
Чува се бръмчене на самолет. Вдигнали глави, извили врат, следим движението му, очите ни се насълзяват от блясъка на небето. Когато пак поглеждаме земята, Ламюз ми заявява:
— Тия машини никога няма да влязат в работа, никога.
— Как можеш да говориш така, има толкова напредък, толкова бързо…
— Да, ама там ще си останат. Никога нищо по-добро няма да излезе, никога.
Отказвам се от спора, невежеството, винаги когато може, отрича обещанията на прогреса, и оставям дебелия си другар заинатено да си въобразява, че необикновените постижения на науката и на индустрията изведнъж са спрели.
Започнал да ми разкрива дълбоките си мисли, той продължава, навежда глава, приближава се към мене и ми казва:
— Знаеш ли тя е тук, Йодокси.
— Аха! — отвръщам аз.
— Да, братче. Ти никога нищо не забелязваш, това си го знам. — И Ламюз снизходително ми се усмихва. — Та разбираш ли? Щом е дошла тук, значи, я интересуваме. Последвала ни е заради някой от нас, можеш да бъдеш сигурен. — После продължава: — Искаш ли да ти кажа, братче? Дошла е заради мене.
— Сигурен ли си?
— Да — глухо казва човекът бик. — Първо на първо, аз я искам. После на два пъти, братче, съм я срещал на пътя си. Разбираш ли? Ще ми кажеш, че избяга; ами че тя е срамежлива, то си е така…
Той спира посред улицата и ме поглежда право в очите.
Пълното му лице с лъскави от тлъстината бузи и нос е сериозно. Той вдига топчестия си юмрук към тъмножълтите, грижливо завити мустаци и нежно ги поглажда. После продължава да ми разкрива сърцето си.
— Имам й мерак, да, ама съм съгласен и да се оженя за нея. Казва се Йодокси Дюмай. По-рано не ми идеше на ум да се оженя за нея, ама откак научих фамилията й, съвсем друго стана и съм съгласен. Ей, дявол да го вземе, ама е хубавица, а? И не само дето е хубава… Ах!…
Дебелият момък прелива от чувства, от вълнение и се мъчи да ми ги предаде с думи.
— Ех, братче!… Понякога просто с въже трябва да ме вържеш — отсича мрачно той и кръвта нахлува в шията и бузите му. — Толкова е красива, толкова… Пък аз съм… Такава една, не като другите, сигурно си забелязал, ти всичко забелязваш. Селянка уж, пък е такава по-страшна от парижанка, ако ще парижанката да е издокарана, наконтена, нали? Тя… Аз.
Той свива червеникавите си вежди. Иска да ми обясни какво великолепно нещо мисли. Но не познава изкуството да се изразява с думи и замлъква; остава сам с несподелимото си вълнение, винаги сам въпреки желанието си.