… Вървим редом един до друг край къщите. Гледаме как пред портите спират коли, натоварени с бурета. Гледаме как по прозорците към улицата цъфтят храсти от консервени кутии, китки от прахан и фитили — всичко, което войникът е принуден да купува. Почти всички селяни се занимават с бакалия. Местната търговия бавно се е развивала, но сега се е развихрила. Всеки търгува, обзет от треска към цифрите, заслепен от умножението.
Камбаните бият. Задава се шествие. Военно погребение. Върху кола за сено, водена от войник от обоза, е положен ковчег, покрит със знаме. Следват я команда войници, подофицер, един свещеник, един цивилен.
— Мършаво погребение, с отрязана опашка! — казва Ламюз. После прошепва: — Лазаретът не е далеч. Опустява, няма как! Какво да се прави. Ех, добре са си мъртвите. Но само понякога, невинаги… Ето!
Отминаваме последните къщи. На полето, в края на улицата, са се разположили полковият и бойният обоз: походните кухни и тракащите коли, които ги следват, натоварени с куп съдове, колите с червен кръст, камионите, каруците със сено, кабриолетът на пощальона.
Около колите са пръснати палатките на водачите и на караула. Между тях коне тъпчат голата земя и със стъклените си очи гледат бездънното небе. Четирима войници сглобяват маса. Ковачницата на открито дими. Това разнородно, пълно с живот селище, настанено в разорана нива, където успоредни криволичещи коловози са се втвърдили от горещината, вече обилно е заобиколено със смет.
Край лагера една голяма бяла кола се откроява сред другите с чистотата и блясъка си. Ще речеш, луксозна кола сред панаир, където входът е по-скъп.
Това е прословутата зъболекарска кола, която Блер търси.
Ето го и Блер. Стои пред нея и я оглежда. Вероятно отдавна се върти наоколо и не може да откъсне очи. Самбрьомьоз, санитарят на дивизията, се връща от покупки и се качва по подвижната стълбичка от боядисано дърво, която води до вратата на колата.
В ръцете си държи голяма кутия, сухар, хубав хляб и бутилка шампанско.
Блер го заговаря:
— Я слушай, простако, в тая кола ли са зъболекарите?
— То си пише — отвръща Самбрьомьоз, нисък, набит, чист, избръснат, с бяла, като колосана брадичка. — Ако не виждаш, зъболекарят не може да те излекува, ами иди на ветеринар.
Блер се приближава и внимателно разглежда колата.
— Хитра работа! — вика той.
Още повече се приближава, отдалечава се, колебае се дали да повери челюстта си на тази кола. Най-сетне, се решава, слага крак на стълбичката и изчезва зад вратата.
Продължаваме разходката… Свиваме по една пътека, край която високите храсти са поръсени с прах. Шумовете стихват. Светлината блести отвсякъде, топли и напича пътеката, тук-таме разстила ослепителни, парещи бели петна и трепти в съвсем синьото небе.
На първия завой долавяме леко скриптене на стъпки и заставаме пред Йодокси!
Ламюз изпуска глухо възклицание. Може би и този път си въобразява, че тя го е търсила, вярва в някакъв дар на съдбата… С цялото, си грамадно тяло се спуска към нея.
Тя го поглежда, спира се пред един глог. По странното й слабо лице се изписва тревога, клепачите й се спускат над великолепните очи. Тя е гологлава, басмената й блузка е изрязана около врата и леко открива розовата й плът. От толкова близо със златната си коса на слънчевата светлина тази жена е наистина съблазнителна. Лунната белота на кожата й привлича и смайва погледа. Очите й искрят, зъбите й блестят в полуоткрехната като рана уста, червена като сърце.
— Слушайте… Ще ви кажа… — задъхва се Ламюз. — Вие толкова ми харесвате…
Той протяга ръце към красивата като скъпоценност жена, застанала неподвижно.
Тя се сепва и му отвръща:
— Оставете ме на мира, вие ме отвращавате!
Ръката на мъжа сграбчва една от нейните малки ръце. Тя се опитва да се изскубне, да се освободи. Блестящо русите й коси се разпускат и се мятат като пламъци. Той я притегля към себе си. Протяга врат към нея, устните му се издават напред. Иска да я целуне. Иска го с всичките си сили, с цялото си същество. Би умрял, за да я докосне с уста.
Но тя се съпротивява, надава глух вик, вижда се как на врата й трепка вена, красивото й лице грозно се сгърчва в омраза.
Доближавам се и слагам ръка на рамото на другаря си, но намесата ми е излишна — победен, той отстъпва и ръмжи:
— Да не сте нещо откачен! — вика му Йодокси.
— Не!… — стене нещастникът, объркан, смазан, подлуден.