— И втори път да не сте ми се мярнали, чувате ли! — казва тя.
И си отива задъхана. Докато се отдалечава, той дори не я гледа: стои, зяпнал към мястото, където бе стояла тя, с отпуснати ръце, с изтерзана, събудена от нея плът, неспособен да измисли някаква молба.
Отвеждам го. Той върви след мене мълчалив, възбуден, подсмърча, диша тежко, сякаш дълго е тичал.
Навежда недодяланата си голяма глава. В безмилостната като на вечна пролет светлина прилича на нещастния циклоп, който някога в далечни времена обикалял древните брегове на Сицилия, осмян, покорен и превърнат в чудовищна играчка от сияйната сила на едно момиченце.
Пътуващ продавач на вино бута количка, в която се издува бъчва. Продал е няколко литра на караула. Изчезва на завоя на пътя — жълто плоско лице като пита кашкавал, редки леки коси на прашни кичурчета, толкова слаб в широките си панталони, че краката му сякаш са прикрепени за тялото с върви.
И разхождащите се безцелно войници от караула повеждат разговор за този скитащ палячо в края на селото под дъсчицата с името му, която се клатушка и скърца.
— Отвратителна физиономия — казва Бигорно. — Да ти кажа право, не бива да се оставят толкова цивилни да скитосват най-свободно край фронта, особено пък такива, дето нито ги знаеш, нито ги познаваш.
— Е, преувеличаваш, летяща въшко — отвръща Корне.
— Ти си гледай работата, подметко — настоява Бигорно, — прекалено много им се доверяваме. Знам аз какво говоря, като си отворя устата.
— Не знаеш — казва Канар. — Чичото отива в тила.
— Тукашните жени — мърмори Ла Молет — са по-грозни от маймуни.
Другите момчета от караула са втренчили очи в небето — следят два неприятелски самолета сред заплетената мрежа на следите им. Лъчите играят и превръщат ту в черни гарвани, ту в бели чайки непоколебимите механични птици, около които безброй точки от шрапнели пъстрят лазура като дълъг воал от снежинки сред лятното небе.
Прибираме се. Срещаме други двама, които се разхождат: Карасюс и Шесие.
Те съобщават, че готвачът Пепер щял да върви в тила, по силата на закона Делбие, пращали го в опълченски полк.
— Това е тъкмо за Блер работа — казва Карасюс; той има смешен голям нос, който никак не отива на лицето му.
Из селото вървят на групи или на двойки войници, събрани чрез преплетените нишки на разговора. Някои самотници се събират по двама, разделят се, после, още недоизрекли всичко, отново се събират като привлечени от магнит един към друг.
Ето настървена тълпа; сред нея летят бели листове. Вестникарят продава по две су вестниците, които струват едно су. Слаб като заешка лапа, Фуйад се е спрял насред пътя. На ъгъла на една къща Паради пече на слънце розовото си като шунка лице.
Бике се присъединява към нас в неофициално облекло — куртка и полицейско таке. Облизва се.
— Срещнах другари. Пийнахме по една. Нали разбираш, утре пак започва бачкането; преди всичко чистене на дрехите и пушките. Само шинела да оправя ми стига! То вече не е шинел, ами същинска броня.
Монтрьой, който работи в канцеларията, пристига и вика на Бике:
— Хей, дрисльо, имаш писмо! От цял час тичаме подире ти! Никакъв те няма!
— Аз не мога да бъда и тук, и там, дръвник с дръвник. Дай да видя!
Разглежда писмото, поподмята го в дланта си, после скъсва плика и съобщава:
— От старата е.
Забавяме крачките си. Той чете, следи с пръст редовете, клати убедително глава и движи устни като набожна жена.
Колкото повече приближаваме към центъра на селото, толкова по-гъста става навалицата. Козируваме на майора и на черния свещеник, който върви до него като жена, излязла на разходка. Пижон, Гьонон, младият Ескютнер, стрелецът Клодор ни викат. Ламюз е като сляп и глух, способен е сякаш само да върви.
Бизуарн, Шанрион, Рокет пристигат шумно, съобщават голямата новина:
— Разбирате ли, Пепер ще върви в тила.
— Какви ли не ги измислят! — вика Бике и вдига нос от писмото. — Старата се притеснява за мене.
И той ми показва пасаж от майчиното си послание:
— „Когато получиш това писмо — срича той, — сигурно ще си цял в кал, измръзнал, без удобство, без нищо, мой бедни Йожен…“
И се смее.
— Писала го е преди десет дена. Ама не позна! Не ни е студено, защото от тази заран е топло. Не сме без удобства, защото си имаме стая къде да ядем. Е, имаше и лоши дни, ама сега ни е добре.
Връщаме се в наетия кучкарник и си мислим за тези думи. Тяхната трогателна простота ме вълнува и ми разкрива една душа, множество души. Едва се показа слънцето, едва ни докосна един лъч, едва си създадохме нещо като удобства и изпълненото със страдания минало престана да съществува, престана да съществува и ужасното бъдеще… „Сега ни е добре.“ И толкова.