— Като бях млад, много ме търсеха жените — уверява ни той и клати глава. — Колко госпожици са ми минали през ръцете!
— Аха! — казваме разсеяно ние, защото през старческия брътвеж се вслушваме в шума на тежка, претоварена каруца.
— Сега — продължава старецът — само за пари мисля.
— Ах, да, имането, дето го търсите, нали, дядо!
— То се знае — казва старият селянин.
Усеща заобикалящото го недоверие.
С палец почуква черепа си, после сочи към къщата:
Гледайте я тая гадинка — казва и сочи някакво насекомо, което бяга по стената. — Какво казва? Казва: „Аз съм паякът, дето точи тънки жички.“
И древният старец добавя:
— Никога не бива да съдиш туй, дето го правят хората, защото не знаеш какво може да излезе.
— Така си е — учтиво отвръща Паради.
— Ама че смешно старче — процежда през зъби Менил Андре, рови из джоба си, изважда огледалце и съзерцава разхубавеното от слънчевото време лице.
— Чудак! — доволно мърмори Барк.
— Отивам си — казва старецът; той се тормози и не го сдържа на едно място.
Става и пак тръгва да търси имането.
Влиза в къщата, на която сме опрели гърбове; оставя вратата полуотворена и ние зърваме в стаята, край огромното огнище, едно момиченце, което съсредоточено играе на кукли. Волпат се замисля и казва:
— Права е.
Детските игри са сериозни занимания. Играят само големите хора.
Гледаме как минават кравите, после хората, излезли на разходка, а сега гледаме как минава времето, гледаме всичко.
Гледаме живота на вещите, как в природата се отразява времето, небето, как я оцветяват сезоните. Привързахме се към това кътче, защото сред непрекъснатите ни скитания тук случайността ни задържа по-дълго, живеем по-спокойно, отколкото другаде, и тази привързаност ни прави чувствителни към всичките му промени. Вече сме месец септември, вчера беше август, утре идва октомври, септември, е най-вълнуващият месец, пръска из хубавите дни смътни предупреждения. Вече разбираме значението на окапалите листа, които се гонят по плоските камъни като ято врабци.
… Да, свикнахме едни с други, този край и ние, свикнахме да бъдем заедно. Толкова пъти са ни пресаждали, но тук ние се хванахме и не мислим истински за заминаване дори когато говорим за това.
— Нали единайста дивизия стоя месец и половина на почивка — казва Блер.
— Ами триста и седемдесет и пети цели девет седмици! — подкрепя го Барк неопровержимо.
— Според мене и ние поне толкова ще седим. Казвам „поне“…
— Ех, да можем тук да изкараме войната.
Барк се е разнежил и почти си вярва.
— Че какво, и тя някои ден ще свърши!
— Че какво!… — повтарят и другите.
— Разбира се, нищо не се знае — подмята Паради.
Той говори тихо, не особено убедително. Все пак срещу такива думи нищо не можеш да кажеш. Другите полека ги повтарят, като стара люлчина песен.
Фарфаде пристигна преди малко. Седна при нас, но малко настрана, върху едно обърнато ведро, опря брадичката на юмруците си.
Той е по-истински щастлив от нас. Знаем; и той го знае: като вдига очи, той последователно обхваща със същия унесен поглед гърба на стареца, тръгнал на лов за своето имане, и нашата група, която говори да не си отиваме оттук! Нашият нежен и чувствителен другар е обкръжен с егоистично сияние, което го прави по-различен от нас, позлатява го и без сам той да иска, го отделя от нас като нашивки, паднали му от небето.
Неговата идилия с Йодокси продължи и тук. Имаме доказателства; дори веднъж той сам ни заговори за нея.
Тя е наблизо и двамата са наистина заедно… Нали и онази вечер я видях, като минаваше покрай стената на свещеническия дом със забрадка, която не успяваше да прикрие блясъка на косите й. Очевидно отиваше на среща. Нали я видях как бързаше, устремена напред, и вече започваше да се усмихва?… Макар между тях може би все още да има само обещания и уверения, тя е негова; той е мъжът, който ще я държи в прегръдките си.
Освен това той ще ни напуска: ще бъда отзован в тила, в бригадния щаб, където имат нужда от някой слабак, способен да си служи с пишеща машина. Това си е официално, черно на бяло. Той е спасен: мрачното бъдеще, за което другите не смеят да мислят, за него е определено и ясно.
Той се е зазяпал в един отворен прозорец отсреща, в чийто черен квадрат се вижда някаква най-обикновена стая; вторачил се е като заслепен в тази сенчеста стая. Надява се, живее двойствен живот. Щастлив е, защото близкото щастие, което още не е настъпило, е единственото истинско щастие тук, на земята.