— Добре де, знаем, стига вече!
— Ама врява вдига тая кранта в обора на колела — установява Паради. — Трябва да е нещо като свекърва.
— Бас държа, че е жребчето на санитарния лекар, дето ветеринарният казваше, че било теле, на път да стане крава.
— Все пак всичко си е добре организирано, дума да не става! — възхищава се Ламюз, тласкан от поток артилеристи, натоварени със сандъци.
— Така си е — съгласява се Мартро, да подкараш целия този панаир, не може да си простак, нито лентяй… Дявол да го вземе, че внимавай къде стъпваш с проклетите си крачища бе, тумбако, черно говедо такова!
— Ама пренасяне, а! Аз като се пренасях с домочадието в Маркуси, по-малко гюрултия вдигнах. Вярно, че аз не му придирям толкова.
Всички млъкват и в тишината пак се чува гласът на Кокон:
— А за да видиш как минава цялата френска армия, която държи фронта, не говоря за онези, дето са в тила, те са двойно повече народ, и за служби като лазаретите, дето струват девет милиона и евакуират по седем хиляди болни на ден, за да я видиш, казвам, натоварените във влакове с по шейсет вагона, които непрекъснато се следят на разстояние четвърт час, ти трябват четиридесет дена и четиридесет нощи.
— Брей! — възкликват момчетата.
Но това е прекалено много за тяхното въображение; те губят интерес, толкова големи числа ги отблъскват. Прозяват се и със сълзящи очи следят сред препускането, виковете, дима, рева, светлинките и светкавиците далеч на червеникавия хоризонт ужасното туловище на блиндирания влак, който минава.
VIII
Отпуската
Йодор седна за малко край кладенеца, преди да поеме през нивята по пътя, който води за окопите. Уловил с две ръце едното си коляно, той вдигна бледата си муцунка с две плоски четчици над крайчетата на устните вместо мустаци под носа, започна да си подсвирква, а после се прозина до сълзи пред лицето на зората.
От обоза, спрян край близката гора, същински цигански табор, с върволица коли и коне, един войник се насочи към крайпътния кладенец с две брезентови ведра, които при всяка крачка подскачаха в ръцете му. Той спря пред пехотинеца, който беше без оръжие, с издута торба и сънен.
— Отпускар ли си?
— Да — отвърна Йодор, — връщам се от отпуска.
— Тогава, батинка, не си за жалене, щом шест дена си се развявал — рече обозният войник и се отдалечи.
По пътя се зададоха четирима души. Вървяха бързо с тежки стъпки. От калта обувките им изглеждаха огромни, същински карикатури на обувки. Зървайки профила на Йодор, спряха като един човек.
— Ей го Йодор! Хей, Йодор! Ей, тоя стар дявол, значи, се върна, а? — развикаха се те и се спуснаха към него, протягайки му такива големи ръце, че сякаш бяха в ръкавици от червеникава вълна.
— Здравейте, деца — рече Йодор.
— Добре ли изкара? Има да разправяш, синко, а? Има да разправяш!
— Да — отвърна Йодор. — Не беше лошо.
— Връщаме се от наряд за вино; наляхме се до козирката. Заедно ще вървим, нали?
Те слязоха един след друг по крайпътния насип, уловиха се подръка и после поеха през полето, покрито със ситен сив чакъл, по който стъпките им шумяха, като че месеха тесто в нощви.
— Е, значи, видя се с жена си, малката Мариет, нали само за това живееше, щом отвореше уста, и все Мариет, та Мариет!
Бледото лице на Йодор се сви.
— То се знае, че я видях, жената де, ама само веднъж. Нямаше накъде по-мръсно да излезе. Нямах късмет, това си е.
— Как така?
— Как ли! Нали знаеш, че живеем във Вилер л’Абе, селце с четири къщи, край пътя, ни повече, ни по-малко. Едната е нашата лавка, дето тя я държи или се мъчи да я държи, откак селото ни не е под обстрел. Та взела тя, че поискала открит лист за Мон-Сент-Елоа, където са моите старци, щото знаеше, че аз там ще ида в отпуска. Нали разбираш номера? И понеже си е умна женичка, поискала открит лист много преди деня, когато смятахме, че ще ми дадат отпуска. Нищо, ама аз, като тръгнах, тя още не си беше получила открития лист. Аз пък тръгнах, нали знаеш, в ротата не бива да се изпуска редът. Така че стоях със старите и чаках. Не че не ги обичам, ама ме беше яд. Те се радваха, че съм с тях, ама им беше криво, дето на мене ми беше криво. Какво да правиш? На края, на шестия ден, вече отпуската ми изтичаше, на другия ден щях да се връщам, пристига едно момче с колело, синът на Флоранс, и ми носи писмо от Мариет, още нямала открит лист…