Отегчава се, животът му се струва отвратителен. Дори и да отбегне куршума или парчето снаряд, на които е изложено точно толкова, колкото сме изложени и ние, то тук ще си умре.
Фуйад протяга слабата си ръка, погалва главата на кучето; то пак го поглежда. Погледите им са еднакви, с тази разлика, че човекът гледа от горе на долу, а кучето — от долу на горе.
Хубаво-лошо Фуйад все пак сяда в едно кътче, подхваща полите на шинела с ръце, за да ги запази, и свива крака като походно легло.
Мисли, затворил очи под синкавите клепачи. Сякаш си припомня. В такива мигове родният край, от който си разделен, приема в далечината сладостта на жив образ. Пъстрата и уханна Еро, улиците на Сет. Вижда ги толкова ясно, толкова отблизо, че чува шума на шлеповете по Южния канал, разтоварването на пристанището и тези родни шумове съвсем ясно го зоват.
Като изкачиш пътя, който тъй ухае на мащерка и смин, че миризмата изпълва устата и се превръща почти във вкус, сред слънцето и хубавия топъл и дъхав ветрец, толкова лек, че сякаш лъчите махат крила, на върха Сен Клер цъфти и зеленее дървената къщица на техните. Оттам едновременно се вижда как се съединяват небесносиньото Средиземно море и бутилковозелената лагуна. А понякога дълбоко върху синьото наситено небе се открояват призрачните Пиренеи.
Там Фуйад е роден, там е отрасъл щастлив, свободен. Играл е върху тази златиста чарвеникава земя, играл е дори на войници. От пламенността, с която е размахвал дървената сабя, са се зачервявали кръглите му бузки, които сега са набраздени с белези от зараснали рани като от пороища. Той отваря очи, оглежда се, поклаща глава и потъва в мъка по дните, когато е изпитвал чисто, възторжено, слънчево чувство към войната и славата.
Мъжът закрива с ръка очите си, за да задържи видението.
Сега се появява друго видение.
По-късно на същото място, там горе, той срещна Клеманс. Първия път тя минаваше, огряна от слънце. Носеше ръкойка слама и му се стори толкова руса, че наред с косите й сламата изглеждаше кестенява. Втория път с нея вървеше някаква приятелка. Двете се спряха да го огледат. Чу ги как си шепнат и се обърна към тях. Като видяха, че ги е открил, двете момичета избягаха сред шумолене на поли и смях като гургулици.
Пак там по-късно си подредиха дом. Отпред пълзи лозница, той я подкастря вечно със сламена шапка на главата, все едно какво е времето. При входа на градината расте добре познатият му розов храст, който си служи с бодлите само за да го задържи за мъничко, когато минава.
Дали ще се завърне пак там? Ах, той се е загледал тъй дълбоко в миналото, че не може да не вижда бъдещето с ужасяваща яснота. Мисли за полка си, в който при всяко завръщане от бойната линия има с десет на сто по-малко хора, за големите жестоки изпитания, които е имало и ще има, и за болестите, и за изтощението.
Той става, разкършва се, за да се освободи от онова, което е било, и от онова, което ще бъде. И отново се озовава сред ледения метен от вятъра мрак, сред безредно разпръснатите хора, които чакат на тъмно да дойде вечерта, отново се озовава в настоящето и пак започва да трепери.
Прави две крачки с дългите си крака и се натъква на една група, в която, за да се разсеят и утешат, хората говорят за ядене.
— По нашенско — разправя един — месят огромни хлябове, кръгли и големи като колела, представяш ли си?
И човекът широко и радостно отваря очи, за да види хлябовете, които месят в родното му село.
— У нас — намесва се клетият южняк — празничните обеди толкова дълго се проточват, че хлябът, който в началото е пресен, накрая става корав!
— А едно тънко винце пък става… Ще речеш, нищо не е това нашенско винце, ама, братче, най-малко петнайсет градуса има!
Тогава Фуйад разказва за едно толкова червено, почти лилаво вино, създадено сякаш, за да се разрежда с вода.
— Ние пък — казва един от Беарн — си пием жюрансонско, ама истинско, не от онова, дето се продава за жюрансонско, пък го носят от Париж. Имам един познат, дето го произвежда.
— Да дойдеш по нашенско — казва Фуйад, — аз имам у дома мискетови всякакъв сорт, всички видове червено, също като мостри копринени платове. Цял месец да седиш, всеки ден различно ще пиеш, батинка.
— Ей, че гуляй ще бъде!… — казва признателно войникът.
И при спомените за виното, в които се потопява и от които го лъхва сияйната чеснова миризма на далечната му домашна трапеза, Фуйад започва да се вълнува. И парите на гъстото червено вино, на различните сладки десертни вина се качват в главата му, въпреки че в хамбара нестихващо бушува тъжна буря.