— Също и малката, щом е до някой чичко, дето не я плаши, че ще я напляска, накрая гледа да му се качи на коленете. Може да й се ще чичкото да й е истински чичко или приятел на баща й, ама като няма друг, на тези колене ще се качи, щом са все до нея, макар тоя чичко да е дебела очилата свиня. — После се провиква: — Ех! — Става, изправя се пред мене и продължава, като маха с ръце: — Някой може да ми каже: „Ами ако не се върнеш от война?“ Ще му отговоря: „Ако не се върна, край, братче, край на Клотилд, край на любовта! Днес-утре някой ще ме измести в сърцето й. Какво ще се лъжа: споменът за моето лице, за мене, дето го носи в сърцето си, малко по малко ще се изтрие и друго ще го замести и тя ще започне нов живот. Ех! Ако се върна!“
Но Потерло се изсмива:
— Ама аз съм решил да се върна! Решил съм! Иначе… Трябва да се върна — продължава той по-сериозно: — Иначе, ако не си у дома, и със светци, и с ангели да си имаш работа, накрая пак в тебе ще бъде контрата. Това е животът. Ама аз още съм на тая земя.
После се засмива:
— Тук съм малко нещо, дето се вика!
Ставам и аз и го тупам по рамото.
— Прав си, братче, войната ще свърши. Ще свърши…
Той си потрива ръцете и продължава да говори:
— Да, ще свърши, дявол да я вземе. Гледай си работата… Ясно ми е, че няма току-така да свърши, още ще трябва да се помъчим. И още, и още. Да поработим. И то не е само до работа с ръцете. После всичко ще трябва отново да се прави. Нищо, ще го оправим. Къде ти е къщата? Отишла по дяволите. Градината? Няма я. Нищо, нова къща ще направим. Нова градина ще направим. Колкото по-малко е останало, толкова повече нови работи ще направим. Най-сетне това е животът, нали за това сме родени, да правим нови неща, а? И животът отново ще го направим заедно, и щастието; ще имаме нови дни, нови нощи.
И другите също. И те отново ще си направят пак своя свят. И да ти кажа ли право? Няма да е необходимо толкова много време, колкото сега си мислим… Ето например, защо Мадлен Вандаерт да не се ожени за друго момче? Тя е вдовица, братче, от година и половина е вдовица. Малко ли е, мислиш, година и половина? След толкова време май вече и траур не се носи! Ама никой не се сеща за това, като казва: „Курва е!“ Че какво искат хората, тя да се самоубие ли? Всичко се забравя, братче, трябва да се забравя. Не са криви ония, нито пък ние, просто хората сме такива, забравяме, това си е. Ето аз я виждам изведнъж и ме заболява, че тя се смеела, та мъжът й да не е убит вчера, ами така де, човещина, смее се! Колко време изтече, откакто го убиха, горкия. Отдавна беше, много отдавна. Не сме вече същите.
Само че важното е — да се върнеш, там да си бъдеш! Ще се върнем и ще гледаме всичко да се върне отново!
Пътем той ме поглежда, намига ми и зарадван, че е намерил довод, за да подчертае мислите си, продължава:
— Отсега си представям, като свърши войната, как хората от Суше ще започнат пак да работят, да живеят… Ама че работа ще падне! Ей например дядо Поне, братче, голям чешит! Толкова беше мераклия, че чак тревата в градината си метеше с метла от конски косъм или пък, коленичил, я подрязваше с ножица. Нищо, пак така ще почне! Пък госпожа Имажинер, дето живееше накрай селото, откъм замъка Карльор, дебела жена, ходеше тъй, сякаш не ходи, ами се търкаля, като че ли под широките й поли има колелца, тя всяка година снасяше по едно дете. Като по часовник: същинска картечница за деца! Нищо, и тя пак ще почне да си снася.
Потерло спира, размисля, поусмихва се като на себе си:
— … На, ще ти кажа. Забелязах… Не че има значение — натъртва той, сякаш изведнъж се засрамява от дребнавостта на скобата, която открива, — ама забелязах (то такова нещо с един поглед го забелязваш, докато гледаш друго), че у нас беше по-чисто, отколкото по мое време…
Стигаме до тесни релси, които се провират сред неокосената суха трева. Потерло ми показва с крак това изоставено късче линия и се усмихва.
— Това е нашата железница. Туткавата й викахме. Сигурно защото не бърза. Вярно, че не вървеше бързо. И охлюв можеше да се мери с нея. Пак ще я направим. Ама сигурно пак няма да е бърза. Забранено й е!
Когато изкачихме стръмнината, той се обърна и за последен път огледа опустошената местност, която бяхме посетили. Разстоянието сега още повече пресъздаваше селото през малкото останали дървета, които, смалени и окастрени, приличаха на млади фиданки. Повече, отколкото преди малко, слънцето придаваше на бялорозовите купчини някакъв привиден, дори осмислен живот. Камъните сякаш пак си идваха на място. Красотата на лъчите предвещаваше какво ще стане, сочеше бъдещето. Лицето на войника, който съзерцаваше всичко това, също светна както обикновено. Пролетта и надеждата се отразиха в усмивката му, а розовите му страни, светналите му очи и златистожълтите му вежди изглеждаха като току-що нарисувани.