XIII
Грубите изрази
Барк ме гледа, докато пиша. Допълзява по сламата и наднича — ето го будното му лице, перчема, увиснал като на палячо, а над живите му очи се свиват и разпускат триъгълните вежди. Устните му се движат във всички посоки, защото хруска и дъвче парче шоколад; държи го в свитата си на юмрук ръка.
Той фъфли с пълна уста, от която ме лъха миризма на сладкарница.
— Слушай, ти пишеш, нали ще напишеш после книга и за войниците, ще разкажеш за нас, а?
— То се знае, моето момче, ще разкажа за тебе, за другарите, за нашия живот.
— Слушай, ами я кажи…
Той сочи с глава листа, върху който тъкмо си нахвърлям бележки. Държа молива в ръка и наблюдавам момъка, слушам го. Той очевидно иска да ме пита нещо.
— Слушай, не че искам да те поучавам, ама… Ще те помоля за нещо. Знаеш ли какво: ако в книгата ти войниците говорят, както си приказват ли ще приказват или ще поподредиш и поукрасиш, както ти си знаеш. Искам да кажа, за разни такива думи, дето си ги говорим. Защото ние може да сме другари и да не се караме, ама ти никога няма да чуеш двама войници, като си отворят устата, и да не си кажат и повторят такива работи, дето печатарите не обичат много-много да ги печатат. Е, та как? Ако не ги кажеш, портретът ти няма да си прилича: все едно, дето се вика, да рисуваш, пък един цвят от тия, дето най-много се виждат, да не го сложиш навсякъде, където го има. Ама то се знае, такова нещо не се прави.
— Ще си сложа ругатните на мястото им, батинка, защото това е истината.
— Слушай, ами ако ги сложиш, дали няма някой от твоите хора да каже, че пет пари не дава за истината или че ти си чисто и просто свиня?
— Сигурно ще кажат, но аз все пак ще ги напиша, без да се интересувам от тези хора.
— Да ти кажа ли аз какво си мисля? Нищо, че от книги не разбирам. За това се иска смелост, щото никой не го прави, и хубаво ще е, ако ти държиш да го направиш, ама в последния миг ще ти се опре, много си възпитан!… Тая грешка; ми е известна, откакто те знам. И още, дето си имаш един обичай, като ни дадат пиячка, като си мислиш, че е вредно, ти, вместо да дадеш частта си на другарите, вземеш, че я сипеш на главата си да си чистиш козината.
XIV
Войнишкият багаж
Хамбарът е в дъното на двора на чифлика „Мюе“, в ниската като пещера пристройка. Дори и там, където има къщи, за нас има само пещери. След като прекосиш двора, където торището потъва под краката ти, жвакайки, или пък го заобиколиш, като с мъка пазиш равновесие по тесния каменен бордюр, и застанеш пред отвора на хамбара, нищо не виждаш…
После, като свикнеш с тъмнината, забелязваш мъглива дупка, в която мъгливи сенки стоят превити, излегнати или пък се движат насам-натам. В дъното отдясно и отляво на две мъждукащи свещи, заобиколени със светли кръгове като далечни червеникави луни, различаваш най-сетне хората в тези сенки, от чиято уста излиза пара или гъст дим.
Тази вечер в нашето мъгливо убежище, където прониквам внимателно, всички се вълнуват. Утре сутрин ще поемаме за окопите и квартирантите на хамбара започват да си стягат багажа.
Обграден от тъмнината, в която след бледата вечерна светлина не виждам нищо, аз все пак успявам да се провра между манерките, канчетата и екипировката, пръснати по земята, но направо се блъскам точно в средата в купчината войнишки хлябове, струпани като павета на място, където се поправя път… Добирам се до моя ъгъл. Някакво същество е превило гръб под космата дреха, наведено над безброй дребни вещи, които блещукат на земята. Тупвам го по покрития с овча кожа гръб. Човекът се обръща и при светлината на свеща, закрепена на щик, забучен в земята, виждам половината му лице, едно око, част от мустак и крайчеца на полуотворената му уста. Той приятелски изръмжава и продължава да гледа изложените пред него предмети.
— Какво майсториш?
— Подреждам. Прибирам си нещата.
Мнимият разбойник, който сякаш оглежда плячката си, е моят другар Волпат. Разбирам каква е работата: проснал е платнище, сгънато на четири върху постелята си — тоест върху ивицата слама, която му е отредена, — и върху този килим е изпразнил и подредил съдържанието на джобовете си.
Това е цял склад, който той оглежда с любов и с домакинска загриженост; готов е да защити богатството си и нападателно внимава да не би някой да го стъпче… Оглеждам едно по едно многобройните експонати на тази изложба.