Войнишкият товар! Страхотен е и, дявол да го вземе, войникът знае, че всеки излишен предмет го прави още по-мъчителен, че всяко нещо, което притежава, е една мъка повече.
Защото не е само онова, което се пъха по джобовете и в торбите, ами и товарът, който се носи на гръб.
Раницата е като сандък, като долап. Старият войник владее изкуството да я разширява почти чудотворно, измисля остроумни способи да намества вещите си, домакинските си принадлежности. Освен багажа, който се полага по правилник и е задължителен — две кутии консервирано месо, двадесет сухара, две таблетки кафе и два пакета кондензирана супа, пакетче захар, полагаемото се бельо и запасни високи обуща, — ние намираме начин да напъхаме в раницата още няколко кутии консерви, тютюн, шоколад, свещи и въжени пантофи, дори сапун, спиртник и спирт на таблетки, плетени дрехи. Като се прибавят и одеялото, завивката за крака, платнището, инструментите, канчето, лагерните принадлежности, раницата набъбва, разширява се, става огромна, смазваща. И моят съсед право казва: всеки път, като стигне до целта след цели километри влачене по пътищата и още километри из ходовете, войникът се заклева, че следния път ще изхвърли цял куп неща и ще си поосвободи раменете от игото на раницата. Но започне ли да се готви за заминаване, пак понася този изтощителен, почти непосилен товар; и никога не се разделя с него, макар редовно да го псува.
— Има хитри момчета, дето умеят — казва Ламюз, — все намират начин да бутнат нещо в колата на ротата или в санитарната кола. Знам един, дето има две нови ризи и едни нови гащи в сандъка на подофицера, ама, разбираш, в ротата сме двеста и петдесет души, номерът е известен и всеки не може да го използва: главно низшите чинове; колкото повече нашивки имат, толкова повече се вреждат. Без да се брои командирът, дето претърсва колите понякога, без да предупреждава, и ти изхвърля парцалите посред пътя, ако ги намери в някоя кола, и после иди ги гони! Пък ругаенето и карцерът са си отделно.
— И отначало, братче, всичко беше лесно. Имаше някои, виждал съм такива, дето си слагаха торбата и даже долапа в детска количка и си я бутаха по пътя.
— Ей, дявол да го вземе! Хубава беше по онова време войната! Ама сега всичко се промени.
Глух към всички разговори, наметнат с одеялото си като с шал, което му придава вид на стара вещица, Волпат се върти около някакъв предмет на земята.
— Питам се — казва той, без да се обръща към никого — дали да помъкна тая мръсна манерка. Тя е единствена в отделението и винаги съм я носил. Да, ама тече като цедилка.
Не може да вземе решение — преживява истинска раздяла.
Барк го наблюдава отстрани и му се подиграва. Чуваме го, като казва:
— Изкуфял глупак. — Но сам прекъсва подигравките си: — Ама и ти да си на негово място, и ти ще си такъв идиот.
Волпат отлага решението за по-късно.
— Утре ще видя, като натъпча раницата.
След прегледа и напълването на джобовете идва ред на торбите, после на патрондашите. Сега Барк умува как да смести двестата полагаеми се патрона в три патрондаша. На пачки е невъзможно. Трябва да се извадят и да се наредят по два, по два, обърнати надолу. Така успяваш да натъпчеш патронташите, без да остане празно място, и да си направиш пояс, който тежи към шест килограма.
Пушките вече са почистени. Проверяваме добре ли е увит прикладът, затворът — необходима предпазна мярка поради пръстта в окопите.
Важно е също лесно да се разпознава всяка пушка.
— Аз съм си сложил резки на ремъка. Ето къде, по края.
— Аз пък горе на ремъка съм си вързал връзка за обувки, тъй мога и с око, и с ръка да я позная.
— Аз съм й бутнал механично копче. Така грешка няма. В тъмното веднага го напипвам и казвам: „Тая е моята карабина.“ Защото, нали разбираш, има момчета, дето обичат да си гледат кефа, другарят им чисти ли чисти, а те тихомълком пипват пушчицата, дето оня балама я е изчистил, а после някои дори казват: „Господин капитан, моята пушка е най-екстра.“ Ама аз на такава въдица не се хващам. Тая е кръшкаческа система, а кръшкаческата система, любезни, на мене до гуша ми е дошла.
Така че пушките, макар да си приличат, се различават като почерците.
— Чудна работа — казва ми Мартро, — утре се качваме в окопите, пък още няма гъбясали и трупясали от пиене тая вечер и чувай! Още не са се изпокарали. Пък аз… Е, не казвам — веднага се поправя той, — че тия двамата не са направили главите, поразлигавили са се… Ама не са съвсем узрели, само са си кръкнали.