Слушам този идиличен разказ, който изведнъж приема специализиран, технически обрат.
— Затова си прави сламено калъфче. Знаеш ли как се прави такова калъфче? Вземаш зелен житен стрък, махаш му кожицата. Рязваш го на две и стават различни големини, като различни номера. С тях увиваш дръжката на лулата и ги връзваш с конец и с четири сламки.
Урокът се прекъсва, понеже няма слушатели.
Само две свещи още горят. Голямо тъмно крило покрива купчината налягали мъже.
Отделни разговори още пърхат в първобитната спалня. До ушите ми долитат откъслечни думи, изречения.
Чичо Рамюр сега ругае командира:
— Командирът, братче, макар да има четири нашивки, забелязал съм, не знае да пуши. Дърпа с всичка сила и прегаря лулите. То не е уста като уста, ами цяло устище. Дървото се нацепва, прегаря и става на въглен. Пръстените лули са по-здрави, ама и тях ги съсипва. Истинска ламя! И да знаеш, братче, мене слушай, някой ден такова нещо ще се случи, дето рядко се е случвало: някоя лула, дето толкоз я е нажежил и изпекъл до червено, ще вземе да се пръсне в човката пред всички. Ще видиш.
Постепенно спокойствието, тишината и мракът се настаняват в хамбара и погребват грижите и надеждите на обитателите му. Редицата еднакви денкове, която образуват завитите в одеяла един до друг войници, подобно на огромен орган, издава различни хъркащи звуци.
Вече заврял нос в одеялото, слушам Мартро, който ми говори за себе си.
— Аз търгувам със стари неща, знаеш — казва той, — вехтошар, по-точно; само че съм ангросист. Купувам от дребните улични вехтошари; имам и склад — един таван, — там си трупам стоката. С всякакви стари неща търгувам, като почнеш от долни дрехи и стигнеш до консерви, ама главно с дръжки на четки, чанти, обувки и то се знае, специалист съм по заешките кожи.
А малко по-късно го чувам как разправя:
— Като ме гледаш такъв дребен и хилав, още качвам до тавана чували по сто кила по подвижната стълба, и то с дървени обувки на краката… Веднъж си имах работа с един, кой го знае какъв беше, разправяха, че търгувал с бели робини, та…
— Дявол да го вземе, туй най не мога да го понасям — изведнъж вика Фуйад, — тия учения и маршировки, дето те съсипват през почивките. Кръстът ме боли, та не мога да заспя, толкова съм смазан.
Откъм Волпат се чува някакво тракане. Решил е да си прибере манерката, макар да я ругае, че е пробита.
— Ей, да му се не знае макар, кога ли най-сетне ще свърши тая война! — стене някой сънено.
Избликва упорит, изпълнен с недоумение вик на бунт:
— Искат да ни довършат!
После друг, неясен както и първият:
— Карай да върви!
… Събуждам се много по-късно; бие два часът и в бледата, вероятно лунна светлина виждам как неспокойно се движи силуетът на Пинегал. Някъде далеч кукурига петел. Пинегал се е полуизправил. Чувам прегракналия му глас.
— Да му се не знае, още е среднощ, пък тоя петел взел че се разпял. Дали не се е натряскал?
Смее се и повтаря „Дали не се е натряскал“, докато отново се завива във вълненото одеяло и в гърлото му клокочи смях, примесен с хъркане.
Но ето че Пинегал е събудил Кокон. И човекът цифра започва да мисли на глас:
— В отделението имаше седемнайсет войници, като тръгнахме на война. И сега има седемнайсет, ама с подменените. Всеки войник вече е износил четири шинела, един от онова, първото, синьо и по три от убитото синьо; два панталона, шест чифта обувки. На човек трябва да се броят по две пушки, ама работните комбинезони не могат да се преброят. Двайсет и три пъти ни зареждаха с резервна храна. От общо седемнайсет войници четиринайсет пъти сме били вписани в заповеди за похвала — два пъти в заповед по бригадата, четири пъти в заповед по дивизията и един път в заповед по войската. Веднъж седяхме шестнайсет дена непрекъснато в окопите. Били сме на почивка в четирийсет и седем села досега. От началото на военните действия през полка, който брои две хиляди войници, са минали дванайсет хиляди.
Прекъсва го странно фъфлене. Това е Блер — новите челюсти му пречат както на говора, така и на дъвкането. Но той упорито си ги слага всяка вечер и ги държи цяла нощ, защото са го уверили, че така ще свикне с този чужд предмет, напъхан в устата му.
Попривдигам се като на бойно поле. Още веднъж поглеждам натъркаляните хора, които събитията са събрали един до друг от различни краища. Оглеждам ги един по един, както са потънали в бездната на съня и забравата, на чийто бряг неколцина сякаш още се вкопчват с тъжните си грижи, с детските си инстинкти и робското си невежество.