Разтърсват го, като го държат за джобовете. Чува се ускореното дишане на четиримата мъже, наведени над трупа.
— Каската е за мене — казва Пепен. — Аз го ръгнах. Искам каската.
Изтръгват от тялото портфейла с още топлите книжа, бинокъла, портмонето и гетрите.
— Кибрит! — вика Блер и разклаща една кутия. — Пълна е.
— Ах, мръсникът му с мръсник! — тихо възкликва Волпат.
— Сега да се разкарваме бързо.
Блъскат трупа в един ъгъл и се затичват с все сила, обзети от паника, без да обръщат внимание на шума, който вдигат при безредния си бяг.
— Насам!… Насам!… Ей! Момчета, бягайте кой колкото краката му държат!
Спускат се мълчаливо през странно пустия лабиринт на хода, чийто край не се вижда.
— Не мога да си поема дъх — хрипти Блер. — Моята свърши.
Той залита и се спира.
— Хайде, напрегни се, старо — съска Пепен с дрезгав, запъхтян глас.
После го хваща за ръкава и го дърпа напред като непокорна кранта.
— Стигнахме! — казва изведнъж Пупарден.
— Да, спомням си това дърво.
— Това е пътят на Пилоните!
— Ох! — стене Блер, дишайки тежко като мотор. И с последно усилие се спуска напред и сяда на земята.
— Стой! — вика часовоят.
— Ей, вие пък! — мърмори после той, като вижда четиримата войници. — Къде оттам идвате?
Мокри от пот, цели в кръв, която ги прави още по-черни в тъмнината, те се смеят, скачат като палячовци; каската на германския офицер блести в ръцете на Пепен.
— Да ви се не знае! — мърмори ухилен часовоят. — Какво ви е?…
Те са извън себе си от напрежението, тресат се като луди.
Всички говорят едновременно. Неясно, забързано разказват драмата, без напълно да им е ясно как е станало всичко. Като подминали полузаспалия часовой, сбъркали и поели по Международния ход, който до половина е наш и до половина на германците. Между френския и германския отсек няма бариера, никаква граница. Има само нещо като неутрална зона, от двата края на която постоянно бди по един войник на пост. Германският часовой вероятно не си е бил на мястото или пък се е скрил, като е видял четири сенки, или пък се е оттеглил и не е имал време да доведе подкрепление. Или най-сетне германският офицер нещо се е заблудил и е минал много напред в неутралната зона… С една дума, не им е много ясно какво точно е станало.
— Най-смешното е — казва Пепен, — че на нас и през ум не ни минаваше за всичко това и хич не се сетихме да внимаваме, като потегляхме.
— Пък търсехме огън! — казва Волпат.
— И намерихме! — вика Пепен. — Ти да не си загубил кибрита, тиквеник такъв?
— Как не! — отвръща Блер. — Швабският кибрит е по-добър от нашия. Пък и друго за палене нямаме. Да загубя кибрита! Нека само някой рече да ми го задигне!
— Закъсняхме. Водата за чорбата май е замръзнала. Да побързаме. После ще идем в дупката, дето са другарите, да им разправим какъв номер изиграхме на швабите.
XIX
Бомбардировка
Голо поле, безкрайна гъста мъгла.
Навсякъде тъмна синева. В края на нощта започна да прехвърча сняг; той посипва раменете и гънките на ръкавите. Вървим по четирима с качулки на главите. В безпросветния полумрак приличаме на пострадало население, което напуска една северна област, за да се засели в друга.
Минахме по някакъв път и прекосихме развалините на Аблен-Сен-Назер. Едва съзираме белите купчини на къщите и тъмните паяжини на провисналите покриви. Това село е толкова дълго, че като влязохме в него посред нощ, видяхме последните му сгради призори, когато започваха да побеляват вече от скреж. В една изба, през някаква решетка, край водите на този вкаменен океан, видяхме огъня, който поддържаха пазачите на мъртвото селище. Газихме в подгизнали ниви; губихме се сред мълчаливи местности, където тинята ни теглеше за краката; после донякъде можахме да си възстановим равновесието по друг път, който води от Каранси за Суше. Големите тополи покрай пътя са прекършени, дънерите им са станали на трески: на едно място имаше цяла колонада от пречупени дървета. По-нататък в тъмнината ни съпровождаха призраци на джуджета дървета, разцепени като палми или цели надупчени на трески, на ивици, прегънати, като коленичили. От време на време трапове ни объркват и препъват. Пътят се превръща в бара, която преминаваме на токове, с краката си вдигаме шум като с гребла. Тук-таме са сложени дебели греди. Плъзгаме се по тях, когато са разместени и идват напряко. Понякога има толкова вода, че гредите плават, и като стъпиш отгоре им, водата се разплисква, а войникът пада или се препъва и яростно ругае.