Изведнъж усещаме, че е свършено. Виждаме, чуваме, разбираме, че нашата вълна, която се бе плиснала дотук през всички препятствия, не бе срещнала равна на себе си вълна и врагът се е оттеглил при идването ни. Без бой. Тънката преграда от защитници се е разсипала из дупките, където ги ловим като плъхове или ги убиваме. Вече няма никаква съпротива: пустота, безмерна пустота. Вървим напред, скупчени, като ужасна редица зрители.
И тук целият окоп е сринат. На това място, с белите си съборени стени той прилича на меко тинесто корито на пресъхнала река между каменисти брегове, тук-таме с по някоя плоска, кръгла, също пресъхнала бара, а по края, върху насипа, и по дъното са се проточили морени от трупове. Сега всичко тук се пълни и прелива от нашите прииждащи войски. Сред дима, който бълват скривалищата, и сред разтърсвания от подземните взривове въздух стигам до гъста тълпа хора, вкопчани един в други, които се въртят в едно разширение на окопа. В същия миг човешката маса се срива, схватката агонизира. Виждам как Блер се изтръгва с провиснала на врата каска, с издрано лице. Надава див рев. Спъвам се в някакъв човек, който се е заловил за рамката на входа на укритието. Той отстъпва пред черната зееща предателска дупка и се държи с лявата ръка за рамката. С дясната няколко секунди размахва ръчна бомба. Ето тя ще избухне… Изчезва в трапа. Щом стига целта, гранатата експлодира. От лоното на земята й отвръща страхотен човешки вопъл. Човекът хваща втора граната.
Друг е грабнал от земята кирка, блъска и раздробява рамката на входа на друго укритие. Земята се срива и запушва входа. Няколко сенки тъпчат и ръкомахат върху този гроб.
И още други и други… Сред парцаливата тълпа оживели, стигнали с такъв щурм до този окоп, след като преодоляхме неумолимата преграда от снаряди и куршуми, едва различавам познатите лица, сякаш целият ни предишен живот изведнъж е останал някъде много далеч зад нас. Всички са странно променени. Настървени, побеснели.
— Защо спираме тук? — казва един и скърца със зъби.
— Защо не отиваме до следващия окоп? — пита ме друг разярен. — Сега, като сме тук, с няколко скока ще стигнем.
— И аз искам да продължим.
— И аз. Гадове с гадове.
Трепкат като знамена, горди и щастливи, че са оживели безмилостни, без задръжки, опиянени от себе си.
Стоим, тъпчем на място в превзетия окоп, този странен рухнал път, който лъкатуши в равнината и води от една неизвестност към друга.
— Поеми надясно!
Отново тръгваме в определена посока. Това придвижване вероятно е замислено някъде горе, далеч, от началството. Тъпчем меките тела, някои от които се движат, бавно се изместват, а от тях напират потоци кръв и викове. Мъртъвци са струпани надлъж и напреко като греди, като отломки върху ранените, мачкат ги, притискат ги, душат ги и им отнемат живота. За да мина, блъскам едно тяло с отрязана глава, от чийто врат блика кръв.
Сред стихийно срутените или натрупани големи отломки и пръст, над купищата ранени и мъртъвци; които мърдат едновременно, през движещата се гора от димни стволове, вкоренени в окопа, в цялото заобикалящо ни пространство вече се срещат само възпалени лица, облени в кървава пот, с искрящи очи. Някой групи сякаш танцуват, размахвайки ножове. Те са весели, безкрайно уверени в себе си, свирепи.
Боят неусетно стихна. Един войник казва:
— Е, сега какво ще правим?
Но ето че изведнъж някъде битката отново пламва: на двадесетина метра от нас, в равнината, при един завой на сивия окоп, избухва пушечен залп и разпръсква искри около някаква картечница, която се е окопала, стреля на откоси и изглежда, че се съпротивява.
Под димното крило на синкавожълто сияние се виждат войници, които обкръжават машината, мятаща мълнии, и обръчът около нея се затваря. Различавам наблизо силуета на Менил Жозеф, който се насочва прав, бяга да се прикрива, към мястото, където откъслечно лае картечницата.
От един ъгъл на окопа някъде между двама ни изсвистява куршум. Жозеф спира, олюлява се, навежда се и се отпуска на едно коляно. Изтичвам при него. Той ме гледа, докато приближавам.