Авторско право върху преводи и преработки
Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение.
Всички права върху този превод принадлежат на Сирена
За още наши фен преводи посетете раздела ни
«Ние превеждаме - вие четете»
във форум «България Свят» — http://bgworld.forumotion.com/f224-forum
2023, Форт Далас
Седем години след Разрива
Що се отнася до затворническите килии, тези бяха доста свестни. Имам предвид, бях видяла доста през последните години и повечето от тях бяха преустроени складови помещения или малки, подсилени стаи. Тази имаше малко походно легло, кофа за лично ползване и врата с рамка от бодлива тел, която ми позволяваше да гледам останалата част от импровизирания затвор. Като се има предвид, че последния път, когато прекарах няколко дни в едно от тези места, бях оставена изцяло на тъмно, тук беше направо луксозно.
Което означаваше, че вероятно бях напълно и изцяло прецакана.
Не бях негативен човек. Не и обикновено. По-скоро от типа «нека да си направим лимонада и да я продадем». Няма да постигнеш нищо добро, ако тъжиш за лимоните. И все пак, точно сега, бих убила за един лимон. Не мисля, че съм виждала много плодове от Разрива насам. Предполагам, че плодовите дървета бяха едно от първите неща, които изчезнаха. Във всеки случай, не беше в характера ми да оплаквам съдбата им. Това би ми попречило да се справя с проблемите, а винаги има твърде много от тях, за да се свърши. Ако имаше някаква пречка — и нека си го кажем, винаги имаше — аз се прегрупирах и атакувах с нов план. Имах хора, зависещи от мен, и нямах време да се самосъжалявам.
Но нямаше как да не се почувствам малко притеснена, когато двамата пазачи в затвора продължаваха да гледат към килията ми и да си шепнат един на друг. Не можех да чуя какво си казват, но бях сигурна, че не беше нещо добро. Дадох им най-добрия си твърд поглед и се опитах да изглеждам свирепа. От момичетата, които са меки и слаби — като Ейми и Саша — мъжете обичат да се възползват. Аз не позволявам на никой да го прави.
Ейми. Моята сестра. Господи, тя ще бъде толкова разтревожена. Бях тук вече от почти две седмици. И колкото и малката ми сестра да е свикнала с прехвърчанията ми вътре-вън, във вследствие на набезите ми, две седмици бяха прекалено дълго. Сигурно вече е обезумяла от тревога. Надявах се, че няма да тръгне след мен.
Наистина, наистина се надявах, че няма да плати на някого да тръгне след мен. Нямахме пари, а момичетата на нашата възраст имаха само една друга опция във Форт Далас. Казах на Ейми, че дори не бива да си помисля да го прави, но се притеснявах, че няма да ме послуша. Паниката щеше да я надвие и щеше да направи нещо, за което ще съжалява.
«Не го прави», изкомандвах я на ум. «Стой спокойна. Ще се прибера скоро.»
Или… може би не, помислих си, когато огледах затвора си още веднъж.
Пазачите ме гледаха отново. По дяволите. Тук бях от известно време, без нещо, което да ме занимава, освен хората — гледах ги как идваха и си отиваха, и научих кое изражение означава «време за смяна на кофата» и кое — беда.
Погледът, който получавах сега? Големи проблеми.
Просто се усмихнах невинно. Не беше голяма работа. Това бях аз, абсолютно не се изнервях.
Ако дойдеха да ме тормозят и да коментират гърдите ми, това беше едно нещо. Знаех какво да очаквам. Цялото това шепнене и взиране? Тревожех се, че ще се случи нещо лошо. Не можех да се отърва от това чувство. Като се имаше предвид, че това беше най-дългото време, което съм прекарвала в килия, се страхувах, че няма да се прибера у дома отново.
Чувството стана още по-силно, когато и двамата погледнаха към пожълтялата дъска на стената, а след това към вратата на затвора.
Не грешах. Днес нещо се случваше.
В известен смисъл, това беше добра новина. Без повече чакане. Без повече гризане на нокти, за да се успокоя. Без повече тестване на бетонните шевове на клетката ми, опитвайки се да намеря дали някъде нямаше хлабав камък и дали можех да прокопая тунел за бягство. Без повече гледане на смяна след смяна пазачи, които напускаха, само за да бъдат сменени с нови.