Морган отново изръмжа заплашително, макар да знаеше, че Барни няма да се стресне дори ако се пролее кръв.
— Колко пъти трябва да ви повтарям, че ние не сме пирати?
— О, да, бях забравил — закима усърдно Барни. Засмя се съзаклятнически и кимна. — Разбира се, че не сме пирати!
Морган беше готов да разпери ръце и да признае поражението си. Барни се хвалеше навсякъде с пиратски подвизи — беше само въпрос на време някой да повярва на стария морски вълк и всички да отидат на бесилото.
Ако имаш малко ум в главата си, следващия път ще хвърлиш стареца зад борда. И ще пратиш голобрадото хлапе да му прави компания.
Барни го вбесяваше всеки ден по няколко пъти, но Морган знаеше много добре, че сърцето няма да му позволи да постъпи жестоко с него. Защото дължеше много на стария моряк и никога нямаше да може да му се издължи.
Ако не беше Барни, той нямаше да преживее годините на пленничество в британския военен флот. Макар че все по-често имаше затруднения с възприемането на действителността, Барни си оставаше човек с голямо сърце.
— Е капитане, ще пратим ли проклетия писарушка на морското дъно или не? — попита весело Барни.
— Никъде няма да го пращаме — отсече Морган, макар че представата да пусне мис Джеймс по гредата много му хареса. — Оказа се, че писарушката, както го нарече, е жена. Смятам да се заема с нея и да я обработя по моя си начин.
Гръм разтърси небето, дъждът се усили. Морган вдигна мрачен поглед към небето, после бързо се обърна към по-младия от двамата си моряци:
— По дяволите, Кит, веднага отведи Барни на кораба и се погрижи да му облечеш сухи дрехи. Иначе ще си навлече някоя настинка.
— Пфу! — изпухтя Барни. — Водата не вреди на пиратите, това е всеизвестно.
— Всеки може да умре от белодробно възпаление — възрази мрачно Морган.
Барни смъкна тривърхата си шапка и приглади с другата ръка малкото коса по главата си.
— Защо се отнасяте към мен като към старица, капитане?
— Защото по цял ден крякаш подире ми като дърта кокошка! Ако не беше толкова досаден, може би щях…
— Добре, капитане, ще си мълча — прекъсна го Барни и отново нахлупи шапката на главата си. — Вие се погрижете за своите си работи, я аз и Кит ще се погрижим „Отмъстителят“ да е готов за отплаване, щом привършите.
Защо ли му бе така трудно да повярва на това твърдение?
Защото това би означавало за първи път в живота си да излезеш победител от дискусия с господин Сократ и майстор Платон. Трябваше да се примири с неизбежното — поне до края на деня нямаше да може да завърши нито едно изречение. Кимна отсечено на двамата и се запъти към коня си, завързан наблизо. Метна се на седлото и хвърли многозначителен поглед към Кит.
— Отведи го у дома.
— Тъй вярно, капитан Дрейк!
С последен поглед към непоправимата двойка Морган заби пети в хълбоците на коня и потегли след каретата на мис Серенити Джеймс.
След няколко часа Серенити, облечена в най-красивата си рокля, стоеше в балната зала на баща си и се усмихваше принудено.
Голямото помещение беше заобиколено с гръцки колони, обвити с розов сатен и виещ се бръшлян. Хиляда восъчни свещи искряха в осем кристални и златни канделабри и поставки, разпределени в цялата зала. Оркестърът беше поставен на балюстрадата в десния ъгъл, а по паркета вече се плъзгаха първите танцуващи двойки. Останалите гости, разпределени на малки и големи групи, обсъждаха политиката, разменяха готварски рецепти и си шепнеха за най-новите скандали.
От началото на бала Серенити трябваше да отговаря на въпросите на достопочтените матрони, които много държаха да узнаят дали е чула нещо за избягалата си сестра Частити. Само най-милите от тях се бяха сетили да й честитят рождения ден.
Беше й страшно трудно да се съсредоточи върху гостите на бала по случай рождения й ден, защото мислите и непрестанно кръжаха около срещата с тайнствения мъж. Не всеки ден се случваше измислена от нея личност да се появи пред бюрото й от плът и кръв. Особено когато ставаше въпрос за красив мъж.
Защо не се сети да попита за името му?
Крайно време беше да престане да мисли за него. Но не можеше.
На бала присъстваха почти двеста гости, между тях и свещеникът със семейството си, и досадният Чарли Симс, който непрекъснато се опитваше да я завлече в градината.
Около нея се движеха хора, мъже и жени, които водеха съвсем нормален, скучен живот, докато тя днес бе преживяла нещо прекрасно. Нещо, което никога нямаше да забрави.