Стига, Серенити! Гледай танцьорите. Наблюдавай как почтените матрони пазят дъщерите си. Или се опитай да се съсредоточиш върху бедния отец Джейкъбс!
Свещеникът вече за трети път трябваше да повтори забележката си, защото тя не го чуваше. В действителност изобщо не беше сигурна за какво говореха. Май за Йоан Кръстител? Или беше за потопа?
О, по дяволите!
Тя кимна и когато той направи пауза и я погледна очаквателно, промърмори нещо, за което се надяваше да прозвучи на място. Погледът й през цялото време търсеше из залата Дъглас. Само той можеше да отговори на въпросите й за тайнствения посетител.
Внезапно движение отдясно привлече вниманието й. Тя обърна глава и видя сестра си да тича през навалицата със зачервени бузи и искрящи очи.
— Моля, извинете ни, отче Джейкъбс — извика задъхано Хонър, хвана Серенити за лакътя и доста грубичко я затегли към вратата.
Серенити се огледа смръщено.
— Какво правиш, момиче?
— Той е тук!
— За мистър Макарти ли говориш?
— Не, не за моя обожател, глупаче, а за твоя!
Серенити се обърка напълно. Хонър беше полудяла. За какво говореше изобщо? Да не би за Чарли Симс? Не, сестра й не беше толкова жестока.
— Какъв обожател?
Хонър я хвана за талията с две ръце и я обърна към залата. Серенити плъзна поглед през искрящата в мрамор и злато бална зала. Оркестърът свиреше менует и танцьорите бяха застанали в две редици едни срещу други. Скъпоценностите на дамите блестяха под светлината на свещите, роклите им светеха във всички цветове на дъгата. Тук и там се виждаха дори старомодни перуки. Познаваше почти всички мъже в залата, но нито един от тях не би могъл да предизвика такава реакция у сестра й.
Внезапно през залата премина шепот. Отначало съвсем тих, после постепенно се засили и стреснатите музиканти спряха да свирят.
Танцьорите спряха. Паркетът бързо се опразни.
— Майко мила — прошепна изумено Серенити. Той беше. И всички гости на бала бяха поразени от появата му. Включително и тя.
Днес следобед си бе помислила, че тайнственият пират изглежда добре. Оказа се, че се е лъгала. Той не изглеждаше добре, той беше… Не можа да намери точната дума. Той беше най-невероятният мъж на света.
Дъхът й спря. По тялото й пробяга тръпка. Сега не беше разрошен и мокър от дъжда. Пак беше облечен в черно и се държеше с независимостта на принц и недосегаемостта на крал.
Обаче очите му… Човек трябваше да го погледне в очите, за да разбере — добре заученото равнодушие беше лъжа. Оглеждаше навалицата с поглед на див хищник и от този поглед не убягваше нито една подробност. Гледаше на всеки мъж като на потенциален противник и на всяка жена като на възможно завоевание. Всеки път, когато погледът му падаше върху някоя дама, поне десетина женски глави се накланяха една към друга зад разтворените ветрила. Този мъж търсеше жена. Това се виждаше от ясно по-ясно. И в момента, когато осъзна това, Серенити разбра коя беше жената. Тя. Само тя и никоя друга.
Сърцето й заби в очакване. По тялото й се разля възбуда.
— Божичко, божичко! — изохка Хедър Смит само на десетина сантиметра вдясно от Серенити. Хедър, чиято добродетел беше повече от съмнителна, цяла вечер бе разговаряла с Фелисити Джейкъбс, дъщерята на свещеника. И сега думите й бяха отправени към нея. — Кажи, скъпа, виждала ли си някога такъв мъж?
— Не — отговори честно Фелисити. — Но от мен да знаеш — този мъж е дяволът, дошъл да повлече някоя бедна жена към гибел!
— О, ако наистина е дяволът, веднага ще му позволя да ме прикове с вериги към трона си!
— Хедър Смит! — изсъска възмутено Фелисити. — За такива думи ще загубиш безсмъртната си душа!
По-нататъшната размяна на реплики между двете момичета потъна в нестройния хор от женски гласове и шумни покашляния от страна на мъжете.
Изведнъж шумът в залата се засили до непоносимост.
Серенити не беше в състояние да отвърне поглед от причината за суматохата.
Нейният пират не обръщаше никакво внимание на хората, които го заобикаляха. Крачеше през залата, сякаш беше негова. Изправен, изпълнен с мъжка гордост. Тъмен, омагьосващ. Смъртно опасен.
— Той е Морския вълк, сигурна съм — прошепна в ухото й Хонър. — Точно такъв си го описала в статията си. Възможно ли е Дъглас да е намерил човек, който толкова прилича на него? Къде го е открил?
— В мечтите ми — отговори едва чуто Серенити.
Морган оглеждаше преценяващо жените на бала, но нито една от тях не приличаше поне малко на Серенити Джеймс. Доста късно разбра, че е събрал очите на всички в залата.
Последното, от което имаше нужда, беше вниманието на толкова много хора.