— Да — отговориха двете едновременно. Хонър се изчерви и стана още по-красива. — Простете — прошепна тя и хвана ръката на сестра си. — Знам, че се обърнахте към Серенити.
— Продължавайте. Забравете, че съм тук.
Морган се покашля и си пожела някак да я отпрати. Напълно достатъчно беше едната мис Джеймс да знае кой е той. А две жени да знаят тайната му беше прекалено.
— Искам да се върнем на разговора ни в печатницата. Трябва да ми кажете името на човека, който ви е разказал историята на Морския вълк. Освен това искам да зная имената на всички хора, които знаят информацията, получена от вас.
— Кой е Морския вълк… — изрекоха двете сестри едновременно, обърнаха глави и се спогледаха изненадано.
Внезапно Морган бе обзет от съмнения. Тези две жени или бяха превъзходни артистки, или объркването, което изразяваха високо вдигнатите им вежди, беше истинско.
— Но, сър, аз нямам представа кой е той — отговори Серенити, пусна ръката на сестра си и направи крачка към него. — Написах статията, за да подкрепя усилията на Морския вълк. Ако знаех името му, непременно щях да го намеря, за да разбера що за човек е, да узная неговата гледна точка. За мен щеше да е чест да взема интервю от такъв човек.
— Всички щяха да й завиждат — подкрепи я Хонър.
За пореден път, откакто бе срещнал Серенити, Морган изпита объркване и несигурност. Дали пък не е било само случайност?
Със сигурност не.
Какъв избор имаше?
Внезапно вратата на библиотеката се отвори с трясък. В помещението влезе възрастен господин, но като видя Морган, спря изненадано.
— Извинете, ако съм ви попречил…
— О, Дъглас, не — прекъсна го Серенити и се запъти към него с протегната ръка. — Толкова се радвам, че сте тук. Цяла вечер очаквам удобен случай да говоря с вас.
Морган проследи как тя улови ръката на Дъглас и го поведе към него. Погледна го, усмихна му се и се обърна отново към Дъглас.
— Нямам думи да изразя колко ми е приятно, че ми изпратихте този човек в редакцията днес следобед. Това е най-голямата изненада, която съм преживявала. Преди малко бях готова да повярвам, че е истински, но сега знам…
— Какво съм ви изпратил? — попита невярващо Дъглас. — По-точно — кого?
Серенити зяпна смаяно и несигурно премести поглед от единия към другия. Най-сетне Морган проумя, че Серенити няма представа кой е той в действителност и с мъка потисна възгласа на облекчение.
— Наистина ли не познавате този човек? — попита тихо тя.
Дъглас вдигна вежди.
— А трябва ли?
— Наистина ли не сте го изпратили в печатницата като изненада за рождения ми ден?
Дъглас поклати глава.
— Не.
Серенити сложи ръка на устата си и направи крачка назад.
— Велики боже… — прошепна тя и на бледото й лице се изписа ужас.
Морган изкриви устни в усмивка. Слава богу, всичко е било само случайност. Малко странна, но случайност. Тогава Дъглас избухна в смях.
— Това сигурно беше поредната ви коварна игричка, мис Серенити! Друг път ме предупреждавайте, моля. Вече съм твърде стар, за да участвам в номерата ви. — Протегна ръка на Морган и се представи: — Дъглас Адамс.
Морган едва не се изсмя. Значи това беше човекът, за когото беше говорила Серенити. За когото беше предположила, че… А после той предположи, че…
Ама че история! Невероятна история! Значи опасенията му са били напълно безпочвени. Барни ще има да се забавлява. Не, по-добре да не му казва. По-добре да го запази за себе си. Колкото по-малко знае Барни, толкова по-спокойни ще се чувстват всички.
Морган улови протегнатата ръка на Дъглас и я стисна сърдечно.
— Много се радвам да се запозная с вас, мистър Адамс. — Дъглас се обърна отново към Серенити.
— Исках само да ви кажа, че Ани не се чувства добре и смятам да я отведа вкъщи. Но преди да се сбогувам, държах да ви пожелая прекрасен рожден ден.
Най-сетне Серенити устреми поглед към Морган и за момент пребледня така силно, че той се уплаши да не припадне.
— Сигурно ме смятате за пълна глупачка.
Историята беше повече от забавна. Не можеше да не признае, че се забавлява. И в същото време — не тя, а той с глупавото си предположение беше предизвикал това смешно недоразумение.
— В никакъв случай. По-скоро смятам, че и двамата се държахме детински.
Серенити избухна в смях. Какъв прекрасен звук — дълбок и гърлен. Каква разлика с изкуственото кискане на другите жени, които познаваше.
— Какво всъщност става тук? — попита объркано Хонър. — Боя се, че не разбирам нищо…
Серенити се обърна към сестра си.
— Очевидно господинът е дошъл в печатницата със съвсем други намерения. Но изглеждаше досущ като моя герой и аз веднага повярвах, че Дъглас ми го е изпратил като изненада за рождения ден.