В отговор на думите му дванадесетте устремиха погледи към неприятелския кораб.
Беше време да си сложи маската.
Шестнайсет души излязоха на главната палуба, въоръжени със саби и пистолети, готови да преминат на борда на победената фрегата. Абордажни куки изсъскаха заплашително и се забиха в дебелите дъбови стени на „Моли Дон“, за да притеглят тромаво клатещия се кораб към победителя.
Никой от английските матроси не си беше направил труда да се въоръжи и това го изненада. Защо постъпваха така, след като само допреди минута се съпротивляваха ожесточено?
Сега обаче англичаните го зяпаха с такъв ужас, сякаш имаха пред себе си призрак. Даже капитанът, облечен в тъмносиния жакет, белите панталони и напудрената перука на кралския военен флот, само отваряше и затваряше уста като риба, изхвърлена на сушата.
Когато се доближиха достатъчно, за да видят ужасените лица, Морган веднага различи английските моряци от американците, доведени на кораба със сила. В очите на американските матроси светеше облекчение, докато британците трепереха от страх пред отмъстителя.
Барни се разсмя дрезгаво.
— Само ги вижте, капитане! Накрая вдигнаха белия флаг.
— Точно така, но като гледам английския капитан, не са го взели от неговия сандък — обади се Кит.
Забележката на лоцмана развесели Морган. За младеж, който току-що бе започнал да се бръсне, Кит беше видял достатъчно война и кръв.
И изцапани английски панталони.
— Доведете ги на борда, момчета — извика Барни към моряците, които свързваха двата кораба с дъски. — Да си върнем американските богатства от крадливите англичани!
Само след няколко минути екипажът раздели американците от англичаните и ги прехвърли на борда на „Отмъстителя“. Хората му бяха свикнали с подобни акции и Морган знаеше, че много скоро ще намерят всички скрити на кораба американски стоки. Щом си ги приберат, ще потеглят обратно към дома. Към заслужената свобода.
Барни направляваше с викове двама моряци, които с усилие влачеха огромен сандък с американски подправки по клатещите се дъски. Морган неволно се усмихна — старият беше непоправим! Барни беше на шейсет и две години и приличаше на парче дърво, прекарало години в морето. Дребен на ръст, с гол череп, той криеше умело факта, че е един от най-добрите лоцмани, плавали някога по седемте морета.
— Капитане! — извика един от моряците, който бе помогнал на другарите си да прехвърлят сандъка на палубата. — Според мен е твърде тежък за подправки.
Любопитен, Морган извади от колана си дълга кама и отвори ключалката на сандъка. Разрови се в накъсана хартия и напипа нещо твърдо и гладко. Хвана го здраво и извади буца чисто злато.
Избухна в смях. Нищо чудно, че британците бяха рискували живота си. Знаеше, че трябва да даде част от плячката на новото американско правителство, но с останалото злато щеше да ощастливи екипажа си.
— Какво ще правим с „Моли Дон“, капитане? — попита Барни, щом довлякоха на борда и последния сандък.
Морган огледа ужасените лица на британците и се замисли какво да отговори. Никой не беше сериозно ранен, корабът му също беше в добро състояние — с изключение на две-три счупени реи и няколко цепнатини в стените. А плячката им се състоеше от чисто злато. Добре, ще прояви милост.
— Смъкнете кливера и бизановото платно — заповяда с усмивка той. — Така ще имат с какво да се занимават и няма да им хрумне да ни подгонят.
— Не! — извика прегракнало английският капитан. — Така ще станем плячка на пирати.
Морган гневно събра вежди и огледа англичанина с презрение.
— Е, тогава ще ми бъдете благодарен. Моят опит показва, че пиратите се отнасят със заложниците си много по-милостиво, отколкото английските капитани с нещастните американски матроси.
Кит избухна в смях.
— Какво ще кажете, капитане — няма ли да бъде отличен стюард на някой пиратски капитан?
Барни потупа момъка по гърба.
— Според мен е по-подходящ да търка палубата. С тези тлъсти пръстчета и дебелия задник ще се справи само за минути.
Морган поклати глава. Не позволяваше такива шеги.
— Вдигнете платната и поемете курс към родината — заповяда рязко. — Убеден съм, че нашите гости горят от желание отново да усетят твърда земя под краката си.
Американците, щастливи от възвърнатата си свобода, възликуваха при думите му, а екипажът се разбърза да изпълни заповедта.
Веднага щом „Моли Дон“ се изгуби от поглед, един от американските матроси отиде при капитана. Кафявите му очи бяха изпълнени с благодарност. Захвърли презрително английската кърпа за глава и се поклони пред Морган.