Настани се по-удобно и се замисли над думите на Джейк. И над факта, че Серенити е само на няколко метра от него. На сигурно място в неговото легло.
В неговото легло!
Каква ирония на съдбата!
Серенити се събуди от шума на дъждовните капки, които леко се удряха в прозорците. Отвори очи и видя, че по дебелите стъкла се стича дъжд.
Корабът!
— О, не! — изохка тя и в същия миг разбра, че изминалата нощ не е била кошмарен сън. Всъщност… Е, добре, кошмар не беше истинската дума. Решаващото беше, че всичко се е случило в действителност.
Доброто й име беше унищожено.
Баща й сигурно вече от няколко часа претърсваше Савана, за да я намери. Никой нямаше представа къде е тя и кога ще се върне.
— О, не… — повтори тихо Серенити. Безвъзвратността на ситуацията я улучи като удар. Това е действителността. Никога вече няма да се върне към живота, който беше водила.
Тя се сви на кълбо и се помоли за смелост и сили, за да се справи с бъдещия си живот — най-вече с клюките, които ще я преследват до края на дните й. Все още чуваше в ума си злобните забележки по адрес на Частити.
„Оная там, дъщерята на Джеймс! Да, същата, дето я хванаха да се натиска с момчето долу край езерото. Малка развратница! Така е, когато се проповядва че обществото трябва да промени отношението си към жената. Бенджамин трябваше да държи по-изкъсо жена си и да не й позволява да пълни главите на дъщерите си с глупости. Бедничкият… съжалявам го… сам-самичък трябва да се оправя с бъркотията, която остави жена му“
Колко пъти беше слушала вариации по същата тема? И колко пъти щеше да слуша новата версия?
„Я, я вижте оная, най-малката Джеймс! Знаеш ли, избягала посред нощ на пиратски кораб! Можеш ли да си представиш…“
Клюките ще я преследват до края на живота й. Но няма на кого да се сърди. Сама си е виновна, че излезе посред нощ от къщи…
Серенити скочи от леглото и бързо се облече. Няма да се разхождам с погребална физиономия, каза си решително тя, няма да се оплаквам от съдбата. Щом съм избрала този път, ще го следвам, където и да ме отведе.
В момента стомахът й къркореше застрашително — значи трябва да отиде в кухнята. Отключи вратата и се спъна в някакъв вързоп.
По дяволите! Това не беше вързоп.
Морския вълк беше спал пред вратата на каютата й.
Морган се събуди с ругатня. Устата му се напълни с розова коприна. Усети внезапно болка в кръста, когато отгоре му се стовари женско тяло, облечено в розово.
— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. Ръката му се плъзна по нещо кадифено меко. Нещо, което се усещаше невероятно добре под пръстите му.
— Капитан Дрейк, веднага си махнете ръката от крака ми!
Каква прекрасна изненада — да се събудиш и да установиш, че жената, която си сънувал, лежи върху теб. Възмутеният глас на Серенити извика дръзка усмивка на лицето му. Преди да е обуздал желанието си, Морган плъзна ръка по хладния копринен чорап и проследи изкусителната извивка на крака. Даже успя да напипа частица твърда плът и сладостно мека кожа. Колко хубаво би било да помилва вътрешната страна на бедрата й и особено топлото място, където се събираха…
Какво не би дал да изследва нежната плът с ръце и устни! Да свали внимателно чорапите…
— Капитан Дрейк! — извика Серенити, дръпна роклята и го принуди да махне ръката си. Бузите й пламтяха като огън. — Пуснете ме!
— Бях останал с впечатлението, че по-скоро вие ме държите, мис Джеймс.
Това, естествено, не му пречеше. Когато падна върху него, Серенити го обгърна с полите си, гърдите й се притиснаха към лицето му. Докато риташе и се мъчеше да се изправи, тя едва не го задуши с възмущението си.
Морган се ухили още по-широко. Прекрасно беше да усеща гнева й. Знаеше, че ще я ядоса със смеха си, и това го развесели още повече.
Най-сетне Серенити заби острия си лакът в корема му и успя да се изправи.
— Вие сте дявол! — извика сърдито тя и се обърна.
Морган се изсмя гърлено, стана и се загледа след бързащото към палубата момиче.
— Не си права, Серенити Джеймс — прошепна след малко. — Ако бях дявол, нямаше да се отървеш толкова лесно.
Серенити забави крачка едва когато забеляза Барни, който нареждаше нещо на моряка, заел позиция в коша на мачтата.
— Извинете, мистър… — Серенити спря изведнъж, защото й стана ясно, че не знае фамилното му име. Стори й се крайно неуважително да го нарече просто „Барни“
— Питкърн — допълни старият моряк. — Наричат ме мистър Питкърн, момиче. Е, какво мога да направя за вас?
В този момент Серенити забеляза, че целият екипаж е спрял да работи и я зяпа. Двамата мъже, които стояха зад Барни, бяха престанали да стържат релинга и от парцалите им капеше юда. Всички неприлични песнички бяха замлъкнали.