— Не знам как да ви благодаря, капитане. Всяка нощ се молехме „Отмъстителят“ да дойде и да ни отърве от англичаните.
Морган помнеше времето, когато и той беше произнасял отчаяни молитви. С тази разлика, че неговите молитви не бяха чути и той се принуди сам да поеме инициативата. Беше още твърде млад, когато осъзна, че в живота може да разчита само на себе си.
— Радвам се, че пътищата ни се кръстосаха и успях да ви освободя.
— И аз ви благодаря — извика друг матрос и се присъедини към другаря си. — Вие сте точно такъв, какъвто ви описват във вестника. Изправен и горд.
Морган се вцепени.
— Какъв вестник? — В гласа му звънна заплаха.
— Миналия месец го взех от един търговски кораб — обясни усърдно морякът, бръкна в джоба си, извади смачкан вестник и му го подаде.
Морган прочете набързо статията, в която го възхваляваха, и в сърцето му пламна див гняв. Проклятие! Някой бе открил самоличността му!
— Мистър Питкърн! — изрева той и Барни се обърна изненадано. — Променете курса! Отиваме в Савана!
— В Савана ли, капитане?
— Точно така. Имам работа там.
1
— Е, какво ще кажете?
Дъглас Адамс се взря в изпълнените с надежда очи на Серенити Джеймс и се усмихна. Момичето изглеждаше съвсем като при първата им среща преди двайсет години. С тази разлика, че тогава беше ужасно мръсна. Рокличката и чорапите бяха изпокъсани и тя притискаше към мършавите си петгодишни гърди голяма ябълка. Ябълка, за която се бе покатерила до самия връх на дървото.
Лицето й вече не беше като на ангелче, но все още излъчваше онова пламенно фантазьорство, което някога я бе накарало да се покатери на дървото и да се обяви за Хубавата Елена от древна Гърция, получила златната ябълка от Афродита.
— Според мен това е най-добрата ви статия досега — отговори най-сетне Дъглас, след като реши, че достатъчно дълго я е държал в неизвестност.
Бе възнаграден със сияйна усмивка, при която лицето й светна и в очите лумна син огън. Серенити съвсем не беше онова, което наричат блестяща красавица, но притежаваше едно неуловимо „нещо“, което я различаваше от жените на нейната възраст. Дори отдавна женените зрели мъже, към които се числеше и Дъглас, не бяха в състояние да се изплъзнат от специфичното очарование и излъчването й.
Серенити се наведе над бюрото му и хвърли бърз поглед към листовете, които стискаше в ръка.
— Не смятате ли, че краят е прекалено мелодраматичен? — Тя вдигна глава, за да го погледне в очите. — Постарах се да притъпя патетиката, но нали знаете какво става с мен понякога, когато…
— Не, не, добре е — прекъсна я с усмивка Дъглас.
Такава беше Серенити — всеки път, когато беше нервна или развълнувана, започваше да говори и не спираше. Ако събеседникът й не съумееше да завърти кормилото в подходящия момент и да обърне разговорна, със сигурност щеше да получи главоболие от безкрайните й приказки.
— Според мен идеята за широк заговор е много добра.
Радостта й от похвалата му угасна. Тя свали очилата си и се заигра с телените рамки — още един знак, че е нервна. Веждите и се сключиха над носа.
— Мислите ли, че татко ще я одобри?
Дъглас усети пробождане в сърцето. Знаеше, че тя копнее да се хареса на непримиримия си баща. Ала след двадесет години работа при този човек той беше стигнал до заключението, че Бенджамин Джеймс никога, ама никога няма да признае, че е харесал каквото и да било.
— Не виждам причини да откаже да я публикува.
Серенити се усмихна едва-едва. Много добре знаеше каква е причината, поради която баща й би могъл да отхвърли статията й. Причината, поради която толкова години я отблъскваше.
— Защо не съм се родила мъж! — извика тя със същата пламенност, която Дъглас беше чувал вече безброй пъти. — Тогава щях да пиша за истински неща като вас, татко и Джонатан! Щях да сляза на пристанището и да разпитвам свидетели, да влизам в кръчмите и… — Младата жена поклати глава, въздъхна и се надигна. — Знам, че съм ви омръзнала с моите оплаквания, но…
Обърна се и бавно се запъти към махагоновото си писалище, отрупано с ръкописи за редактиране. Полите на простата черна рокля шумоляха леко при всяка стъпка.
Щом стигна до големия еркерен прозорец, Серенити спря и на лицето й изгря усмивка. Улицата под прозорците беше винаги оживена. Моряци, търговци на риба, улични хлапета, мъже и жени, всеки бързаше към пристанището или се връщаше оттам.
Колко силно копнееше да върши неща, които никога нямаше да й позволят! Ако имах поне малко власт, помисли си Дъглас, с радост щях да й подаря свободата, за която копнее.