Мъжът я огледа преценяващо. Тъмният поглед беше загадъчен. След кратко мълчание на лицето му изгря усмивка.
— Вие сте „маяна“. Май така ще ви кръстя. Ушакий.
Серенити не разбра нищо, но остана приятно изненадана от мелодичния акцент на гласа му.
— Какво е „маяна“?
— На моя език означава „красиво дете“.
— О! — прошепна поласкано тя и бързо записа думата в бележника си. — А кой е вашият език?
— Кисуахили.
Серенити приклекна пред него.
— Ще ми го кажете ли буква по буква?
Негърът изпълни молбата й и тя записа името, след което му протегна ръка.
— Казвам се Серенити Джеймс.
Ръката й изчезна напълно в огромната мазолеста лапа.
— Наричат ме Ушакий. Това означава смелост.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Ушакий.
— Моля, маяна, наричайте ме просто Ушакий. — Вече нямаше съмнение в дружелюбието, което светеше в очите му.
Зарадвана, че злобата му е изчезнала, Серенити се загледа в голямата игла, с която плетеше въжето.
— Какво правите? — попита с интерес.
— Разделям конците, после ще ги усуча наново и пак ще ги заплета. Така въжето ще стане по-здраво.
— Това ли е задачата ви на кораба?
Усмивката му стана още по-широка.
— О, не, имам още много задачи. Днес се занимавам с едно, утре с друго. Надига се буря и ще ни трябват здрави въжета. — Прекъсна работата си и я загледа как си води бележки. — Какво пишете, маяна?
— Водя си бележки, защото възнамерявам да напиша статия за капитан Дрейк и екипажа му.
В погледа му светна хилядолетното мъжко превъзходство: Какво? Жена да пише статии?
— Работя във вестника на баща си — обясни търпеливо Серенити. В това нямаше нищо лошо. Брат й Джонатан също го правеше.
Въпреки това винаги се ядосваше, когато даваше това обяснение. Звучеше й като стандартно извинение — все едно статиите й излизаха във вестника само защото беше на баща й. В противен случай никой не би си направил труда да ги публикува. Би трябвало просто да каже, че умее да пише добре, затова печатат статиите й.
Но не смееше. Никога досега не го беше казвала.
Решена да не се обезкуражава от тази мисъл, тя преглътна буцата в гърлото си и проследи историята по-нататък, както би направил всеки истински журналист.
— Наистина ли сте убили повече от сто мъже?
Гърленият му смях излезе от мощните му гърди като гръмотевица.
— Ще кажа само на вас, маяна — не. Но често го казвам на хората. Не е важно какъв е един мъж, важно е за какъв го смятат другите.
Серенити се замисли над думите му. Баща й също живееше с този девиз — запазване на доброто име на всяка цена.
Колкото и да мразеше лицемерието, скрито зад този девиз, Серенити знаеше, че в него има истина. Мнението на хората имаше значение — истината не. Много мъже вкъщи се държаха като тирани, бяха жестоки и зли, но докато обществото не подозираше за това, в салоните ги обожаваха като светци.
— Тогава ще напиша, че сте убили над двеста души — обеща тя и бързо си записа нещо. — Защо искате хората да ви смятат за студенокръвен убиец?
Негърът вдигна рамене.
— Как да ви кажа… Това ги държи далеч от мен.
Серенити смръщи чело.
— Значи искате да ви оставят на спокойствие? Но тогава ще сте самотен!
Мъжът мъдро поклати глава.
— Мъжът може да се намира сред гъста навалица и пак да е сам, маяна. Аз се чувствам най-добре в собствената си компания. Виждам, че и с вас е така. Вярвам, че знаете какво искате.
— Понякога…
Ушакий й хвърли знаещ поглед.
— Какво ви доведе на този кораб?
— Преди всичко собствената ми глупост.
Негърът вдигна вежди.
Серенити се поколеба. Трябваше ли да му разкаже за мечтите си? Но нещо в търпеливото му изражение й вдъхна чувството, че той няма да й се изсмее.
— Мога ли да бъда честна с вас, Ушакий?
— Така трябва. Аз също бях честен с вас.
— Искам да стана известна писателка — заговори Серенити и в гласа й звънна дълбок копнеж. — Искам всички хора по света да знаят името ми. Искам хората да четат произведенията ми дълги години след смъртта ми.
— Но вие сте жена. Не ви е позволено да искате такива неща.
И той беше като всички мъже. Но нямаше да му позволи да й се подиграва.
— Да, аз съм жена. Въпреки това искам повече.
Негърът се засмя развеселено.
— Вие сте като Лоу.
— Кой е Лоу?
Ушакий посочи с глава към такелажа — към младия мъж, когото Серенити вече бе забелязала.
— Лоу също е излязъл в морето, за да преживее приключения. Не искал да бъде селянин като баща си и брат си. Искал да преживее приключения и опасности. Но той е още млад. Един ден ще проумее, че морето не може да му предложи толкова, колкото едно местенце на сушата, което си е лично негово. Да вдигаш и да свиваш платната съвсем не е толкова задоволяващо, колкото да наблюдаваш как расте житото.