Странни възгледи за един моряк, каза си Серенити.
— След като мислите така, защо сте станали моряк?
— Защото нямам причини да оставя морето. Този кораб е моят дом. Хората от екипажа му са мои братя. За разлика от Лоу аз нямам семейство.
Серенити стисна молива и продължи да си води бележки.
— Как станахте член на екипажа? Как попаднахте на „Отмъстителя“?
В тъмните очи блесна гняв и силата на това чувство я изуми. Стана й неприятно, че е събудила в сърцето му толкова ужасен спомен.
— Това се случи в Кайро — заразказва той и гласът му преливаше от омраза. — Един търговец на роби ме преби до смърт. Капитанът ме отърва и ме купи.
— Значи сега сте негов роб?
Ушакий поклати глава.
— Не. Капитанът веднага ми дари свободата. Каза, че никой човек не бива да бъде принуждаван да служи на друг. Каза ми, че мога да правя, каквото искам.
— Защо тогава не си отидохте у дома?
Мъжът въздъхна и погледът му се устреми през морето към далечината, сякаш търсеше миналото си.
— Селото ми бе разрушено от вражеско племе. Вече нямам дом, в който да се върна.
— Много съжалявам, Ушакий. — Серенити съчувствено сложи ръка върху неговата. Той я покри със своята лапа и нежно помилва пръстите й.
— Не ме съжалявайте, маяна. Тук ми харесва. Съдбата е избрала този живот за мен и отдавна съм се заклел да не мисля за нещата, които не мога да променя. Трябва да се съсредоточим в настоящето и да извлечем най-доброто за живота си. Аз съм щастлив, че обикалям моретата с капитана и виждам най-различни интересни неща.
Серенити се усмихна и кимна.
— Знам какво изпитвате.
Морган погледна над рамото на Джейк и замлъкна насред изречението. Серенити разговаряше с Ушакий! Джейк се обърна и проследи погледа му.
— Гръм да ме удари! — промърмори с неволно уважение той. — А аз си мислех, че Ушакий не разговаря с никого.
— Правилно си мислил.
— Според мен, Дрейк — продължи бившият пиратски капитан с предупредителен тон, — вече е време да се замислиш. Ако твоето момиче успее да изтръгне от устата на Ушакий разказ за миналото му, значи ще накара целия екипаж да се разприказва.
Двамата си размениха обезпокоени погледи, обърнаха се едновременно и видяха, че към тях се приближава Кит. Всеки знаеше какво мисли другият.
Кит беше лесна мишена за чаровница като Серенити. И още по-лошо — Кит беше човекът, който знаеше цялата истина за Морган и Джейк.
— Какво има? — попита момъкът, когато се изправи пред капитана си.
— Стой далече от Серенити — изрекоха Морган и Джейк едновременно.
При нормални обстоятелства и тримата щяха да се засмеят.
— Най-добре е да я прелъстиш, Дрейк — каза Джейк и отново устреми поглед към Серенити. — Влюбената жена по-скоро ще се самоубие, отколкото да предаде любимия си.
Морган поклати глава.
— А изоставената жена ще разтръби най-тъмните му тайни от най-високата кула. Точно това ще направи тя, ако я прелъстя, а после откажа да се оженя за нея.
— Ами тогава се ожени — посъветва го сериозно Джейк. — Направи й дете и я остави вкъщи да гледа домакинството, а ти продължавай мисията си!
Прекрасна идея! Наистина прекрасна. Представата беше повече от приятна. Но веднъж вече бе направил тази грешка и до днес плащаше за глупостта си с кошмари и чувство за вина.
Веднъж бе изоставил една жена и тя умря, докато той беше в морето. Никога вече нямаше да повтори тази грешка. Но пак да убеди Джейк, че не може да го направи?
Тогава се обади Кит:
— Изобщо не разбирам за какво се тревожите, капитане. Тя обича Морския вълк. Убеден съм, че никога няма да издаде истинското ви име. Какво значение има, че ще пише статия?
Морган пое дълбоко въздух.
— Серенити знае само, че Морския вълк е минавал през блокадата по време на войната, а сега освобождава американски моряци, принудени да служат в британския военен флот. Тя не знае кой съм в действителност.
— Точно така — кимна Джейк. — Както не знае и кой съм аз. — Той погледна отново към Серенити, която все още разговаряше с Ушакий, и заключи мрачно: — В деня, когато научи истината, аз лично ще й прережа гърлото, и дори ти Дрейк, няма да успееш да ми попречиш.
7
Към обед небето се оцвети в тъмно, застрашително сиво. Бурните пориви на вятъра бяха като огромни ръце, които блъскаха Серенити ту насам, ту натам. Корабът се носеше през разбунтуваното море като камък, хвърлен от дете, който докосва само повърхността. Всеки път, когато носът улучваше поредната огромна вълна, Серенити усещаше разтърсването му до мозъка на костите си.