По небето се стрелна светкавица и освети каютата. Серенити извика уплашено.
— Няма нищо, момиче — успокои я Барни.
Заваля силен дъжд. Капките забарабаниха по стъклата. Лампите се люлееха застрашително, корабът се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Един стол се хлъзна по пода и се удари в отсрещната стена.
— Номерът е да не мислиш за бурята — обясни Барни.
Серенити преглътна и се опита да не мисли колко са далече от сушата и че не може да плува.
— А в-вие к-как успявате?
— Аз ли? — попита Барни и изпъчи гърди. — Аз пея. За съжаление песните, които знам, не са предназначени за ушите на млада дама. Но вие сигурно също можете да пеете.
Корабът отново се разлюля. Стомахът й се преобърна.
— Зле ми е!
— Ау, не бива да ви става лошо в леглото на капитана! — извика Барни и скочи. — Това няма да му хареса. — Прекоси помещението и грабна легена от масичката за миене. — Ако ви се повръща, използвайте легена.
Серенити кимна и протегна ръце.
— Здрасти, приятел! — извика весело Писти.
Силен тласък едва не я изхвърли от койката. Барни сякаш изобщо не усещаше силното люлеене. Хвана ръката й и я сложи върху малка издатина точно над койката.
— Тук можете да се хванете здраво. Не се пускайте и няма да паднете.
— Благодаря ви — прошепна тя, стараейки се да пренебрегне спазмите в стомаха си. Никога в живота си не беше изпитвала такъв страх.
Част от нея искаше да избяга, да се скрие в най-тъмното ъгълче на кораба — на сигурно място, където нищо не може да й се случи. Но това беше безсмислено и тя го знаеше. В морето нямаше сигурно местенце. Единственото, което я пазеше от страшна смърт, бяха няколко тънки дъски, които всеки момент можеха да се счупят и да я пратят на дъното на морето!
Серенити навлажни с език сухите си устни.
— Как се запознахте с капитан Дрейк? — попита тя с надеждата да изслуша дълга история, която да отклони вниманието й.
— Когато видях Морган за първи път, той беше още момче — започна Барни. — Мисля, че не е бил на повече от тринайсет години. — На устните му заигра меланхолична усмивка и Серенити неволно го оприличи на баща, който мисли за любимия си син. — Едър, силен, честен… Добро момче, наистина добро.
— Защо е отишъл във флота?
Усмивката угасна, сбръчканото лице се разкриви от гняв.
— Не отиде доброволно. Принудиха го. Виновен е онзи мръсник Исая Уинстън. Той продаде бедното момче на британските военни. Аз също бях принуден да им служа. Плавах вече от около година. Тогава не го съзнавах, разбирате ли? Винаги съм искал да стана моряк и ми беше безразлично на какъв кораб служа. Но за Морган не беше все едно.
Серенити дишаше дълбоко, за да успокои стомаха си.
— Кой е човекът, който го е продал на британците? Баща му ли?
— Не, момиче. Уинстън не му беше баща, той беше гаден, подъл мръсник. Черно лице, черно сърце. Той беше делови партньор на бащата на Морган. Когато бащата починал, Уинстън не пожелал да поеме отговорност за момчето и го продал. За него най-важна била печалбата. Не го било грижа за съдбата на едно дете.
Серенити познаваше много такива хора и се отвращаваше от тях.
— Значи сте помогнали на Морган да свикне с живота в морето? — предположи тя, сменяйки темата, преди Барни да се ядоса още повече и може би да си отиде.
— Ами да — отговори старият морят със смутена усмивка. — Опитах се, но трябва да знаете, че Морган носи умна глава на раменете и е много своенравен. Има свой начин да урежда нещата, разбирате ли. Има определена представа за живота и ако някой се държи другояче, той побеснява. Британците, естествено, не се придържаха към неговите правила. Морган винаги е бил борец — понякога повече, отколкото беше добре за него. Когато е убеден, че е прав, може да се сбие с цяла глутница вълци и ще спре едва когато го убият Или когато ги изтръшка всичките.
Барни помълча малко, клатейки глава.
— А най-лошото в цялата работа беше, че Морган живееше в постоянен страх за сестра си.
— Морган има сестра?
— Имаше — поправи я мрачно Барни. — Казваше се Пенелопе. Дребничка такава, хубавичка. Кротка като сърна.
— Какво стана с нея?
Блясъкът в очите му угасна.
— Умря. Преди пет-шест години. — Барни помилва главичката на папагала. — Когато баща им умря, Пенелопе беше само на дванайсет години. Морган подозираше, че Уинстън иска да я прелъсти… или направо да я продаде в бордей. — Барни се покашля и смутено сведе глава. — Това е място, за което младите дами не бива да знаят.
Серенити слушаше с нарастващ ужас.