— Щеше да му нанесе последния удар, но тогава се сети, че е по-добре да го даде в ръцете на кредиторите му. Обърна се и си тръгна, но Уинстън се нахвърли върху него като побеснял. Пак се сбиха и Уинстън бе убит.
Серенити не намери какво да каже. Барни също замълча. Всеки беше потънал в собствените си мисли, докато навън вятърът виеше и корабът се люлееше. По небето проблясваха светкавици. Писти отново си поиска орехи.
Серенити вдигна глава към тавана и се запита къде ли е сега Морган. Имал е тежък живот, с всичко е трябвало да се справя сам. Наистина беше ужасно, че толкова мил и благороден човек като него си нямаше ни една близка душа.
Неизбежно в сърцето й изникна следващият въпрос: дали мъж, загубил всичко скъпо на този свят, някога ще може да обича отново?
Джейк и Морган стояха на кормилото и се опитваха да държат курса въпреки тежката буря. Звездите бяха скрити зад черни облаци, корабът се клатушкаше застрашително, но двамата не се предаваха.
— Защо не слезеш да си починеш? — попита по едно време Джейк. — Аз ще поема първата вахта.
— Аз съм капитанът, не ти! Аз трябва да поема първата вахта.
Джейк избухна в смях.
— Екипажът няма полза от капитан, който е паднал през борда. Освен това, Морган, ти не искаш да ме оставиш сам на кораба си, нали? Защото знаеш какво ще направя с нея.
Въпреки сериозността на положението Морган се усмихна.
— Добре, добре. След час ще се върна да те сменя.
— И донеси бутилка ром.
Морган кимна и се запъти към каютата си. Ушите му бучаха от вятъра, беше измръзнал до кости.
Когато отвори вратата на каютата си, крайниците му тежаха като олово.
Серенити вдигна глава и едва не извика. Барни прекъсна историята си. Морган застана на прага. От косата и дрехите му капеше вода. Стискаше зъби и тя веднага разбра, че му е страшно студено.
Без да помисли, тя грабна завивката от леглото и я метна на раменете му.
— Хайде, момиче, погрижете се за него — каза Барни и стана. — А аз ще ида да донеса нещо за ядене и пиене.
— Велики боже, капитане — прошепна страхопочтително Серенити, — изглеждате така, сякаш сте водили битка лично срещу Посейдон.
Морган не издаде нито звук. Тя го хвана за ръка и го отведе до стола, на който беше седял Барни.
— Правилно, не се опитвайте да говорите — продължи Серенити, вдигна капака на раклата и зарови вътре. — Ще ви донеса сухи дрехи и след минута всичко ще бъде наред.
Извади от раклата сух панталон, риза и жакет. Когато застана пред него, той вече търкаше косата си с края на одеялото, за да я изсуши.
— Наистина се чувствам като след битка с Посейдон — прошепна дрезгаво.
С тази дълга, влажна, разрошена коса приличаше на хлапак. Само бръчиците по лицето и погледът бяха на мъж, преживял в живота си страшни неща.
— Веднага свалете мокрите дрехи, защото ще настинете. — Серенити му помогна да свали жакета и едва когато той изхлузи мократа си риза през главата, осъзна, че помагаше на един мъж да се съблече.
Великолепен мъж.
Под влажната бронзова кожа играеха силни мускули. Тяло на млад, гъвкав хищник, което привличаше погледа й като с магия и я караше да се задъхва.
Устата й изведнъж пресъхна и тя не беше в състояние да отдели поглед от него.
Морган посегна към сухата риза в ръката й и направи грешката да я погледне в лицето. В сините дълбини на очите й светеше неприкрито, скандално желание.
Въпреки студа, тялото му веднага се събуди за живот и си спомни вкуса на устните й, мекотата и топлината на тялото й. Усещането за ръцете си върху гърба му…
Без да помисли какво прави, той посегна към нея.
— Нося ви ядене. — Гласът на Барни прекъсна магията. Вратата се отвори с трясък.
Серенити примигна и бузите й се обляха в червенина. По дяволите, какво щеше да се случи?
Дали щеше да позволи на един полугол мъж да я целуне?
О, да, разбира се.
А след целувката щеше да му позволи да продължи и… Не смей — скара се на себе си тя. — Ти си почтена млада жена. Не бива дори да си мислиш такива неща. Наистина ли беше почтена млада жена? С лудо биещо сърце тя подаде дрехите на Морган и заяви:
— Аз ще чакам отвън.
Морган се обърна и едва задържа напиращото на устните му проклятие. Стисна зъби и хвърли одеялото на пода.
— Знаеш ли, Барни, има моменти, когато ужасно съжалявам, че не съм те оставил на „Джемини Блу“.
Барни се ококори.
„Появи се в най-неподходящия момент и прекъсна нещо, което щеше да се превърне в невероятно изживяване.“
Морган въздъхна примирено и набързо навлече сухите дрехи.
— Нищо не си направил. Проклятие! Би трябвало да съм ти благодарен.