Бяха победили. Незнайно как екипажът беше успял да обезвреди чуждия кораб, без техният да пострада сериозно.
Серенити хвърли поглед към Морган и в сърцето й се разля непозната топлина. Той стоеше съвсем спокойно и нареждаше нещо на Кит и Джейк. Вятърът развяваше косите му, леко накъдрени на тила. Беше извадил сабята и сочеше чуждия кораб.
Когато се обърна към нея, дъхът й спря. Той беше зашеметяващо красив. И зашеметяващо страшен.
Това не беше пиратът от мечтите й, който не би причинил зло на никое живо същество. Този мъж беше от плът и кръв и живееше според собствените си представи — древни и безмилостни, напълно противоположни на нейните.
Този мъж беше могъщ и опасен.
Когато се запъти към нея, устата й пресъхна. Надигна се и макар че коленете й бяха омекнали, успя да застане пред него.
— Радвам се, че оцеляхте, мис Джеймс.
Въпреки всичко, което беше преживяла, тя се засмя нервно.
— Не бях сигурна, че вие ще оцелеете — изрече с мъка и посочи раната на челото му. Неволно вдигна ръка и попипа мястото. Кожата му беше студена, но кръвта, която полепна по пръстите й, беше топла.
Морган преглътна. Не беше очаквал това колебливо докосване. Изпита усещане, което не беше в състояние да опише. Поиска от нея неща, които знаеше, че не може да получи.
Поиска я цялата. Сега, веднага, в този момент, докато възбудата от победата все още пулсираше във вените му.
Поиска да отпразнува поредната си победа с едно още по-голямо завоевание.
Преди да е успял да се овладее, я привлече към себе си и впи устни в нейните. Целувката беше дълга и страстна.
Серенити се поколеба за миг, после се поддаде и отвори устни, за да му позволи да се потопи дълбоко в сладката й уста.
Тя имаше вкус на мед. На невинност и страст. В този миг той разбра, че въпреки повелите на разума ще я вземе.
Трябваше да я вземе.
Да завладее тялото й. Да я направи своя. Завинаги.
9
— Хейс е мъртъв! — изкрещя Джейк и Морган се обърна рязко.
— Какво? — попита невярващо.
Джейк посочи с глава палубата на „Дет Куин“ и тялото, което двама членове на екипажа бяха вдигнали високо, за да им покажат, че капитанът вече не представлява заплаха.
— Сигурно е бил улучен по време на битката.
Морган пусна Серенити. Не можеше да повярва, че е освободил света от един демон. Джейк скочи от релинга и забърза към тях. Измери Серенити със злобен поглед, твърде добре познат на Морган, и се обърна към него.
— Предполагам, че сега няма да ми позволиш да й прережа гърлото.
Морган хвърли бърз поглед през рамо към внезапно побелялото лице на Серенити.
— Не се притеснявай. Уверявам не, че тя никога няма да разкаже историята ти.
— И как ще го направиш? Да не си решил да й отрежеш езика и да й отсечеш ръцете?
— О, не! Имам много по-добра идея.
В гласа му имаше обещание, което я разтрепери до дън душа. Не защото Джейк възнамеряваше да пререже крехката й шийка. Без да иска, тя вдигна ръка към деколтето си. Дали Морган наистина би могъл да я убие?
Като видя студеното изражение на лицето му, тя реши, че е по-добре да скочи от борда право в разтворената паст на някоя акула, отколкото да остане насаме с този мъж.
— Ти ще поемеш кормилото на „Дет Куин“, Джейк, а „Отмъстителят“ ще я влачи до най-близкото пристанище. Не можем да продължим плаването. „Отмъстите лят“ има нужда от ремонт.
Джейк изкриви лице в коварна усмивка. Опря се на релинга и се огледа доволно.
— Точно това, от което имам нужда — добър пиратски кораб с добър пиратски екипаж.
— Джейк — изрече тихо Морган, но в гласа му звънна недвусмислено предупреждение. — Опитай се да си спомниш, че Блек Джек Рийс се срещна с Мародера… и загуби. Последното, което се чу за него, беше, че лежи на дъното на морето.
Джейк се ухили и скръсти ръце под гърдите.
— Защо ми разваляш удоволствието, Дрейк?
— Защото трябва. Последното, от което имаш нужда, е някой да съобщи на американските или английските власти, че си жив и здрав. — Морган се обърна към Барни. — Пригответе всичко за плаване, мистър Питкърн. Целта ни е остров Санта Мария.
После Морган се обърна към Серенити и тя разбра, че надеждата й той да я забрави е била напразна.
— Трябва да си поговорим.
В гърдите й пламна ужас.
— Да говорим? За какво? Как да ме убиете?
Това със сигурност не беше разговорът, за който мечтаеше. Можеше да чака още няколко години. Няколко десетки години.