Обзе я толкова силен копнеж, че чак я заболя.
— Ти нямаш представа какво означава да си жена. Цял живот да ти повтарят, че онова, което искаш, е глупаво. Че си годна само за разплод. Отначало правилата бяха прости. „Не се катери по дърветата, Серенити. Дамите не правят такива неща.“ Следващото: „Не тичай — това не подобава на една дама. Не говори толкова високо. Не казвай каквото мислиш. Не се смей високо, не яж, каквото ти харесва, не си подстригвай косата, не носи тези цветове…“ — В очите й запариха непролети сълзи. — Целият ми живот се състои от забрани. „Не прави това. Не прави онова.“
Морган проследи как главата й се отпусна върху рамката на прозореца. Вятърът разроши косата й и я направи още по-крехка и ранима.
Наистина не можеше да си представи живота й — да иска нещо и всеки път да чува „не“. Когато успя да избяга от британския военен флот, той стана господар на живота си. Сега можеше да прави каквото иска.
— А вече съм твърде стара, за да раждам деца…
Тихите й думи едва се разбираха. Трогнат до дън душа, Морган застана зад нея, протегна ръка и помилва меката й коса. Тя вдигна глава към него и болката в очите й беше бездънна.
— Нима не разбираш — аз искам просто да усетя свободата — изрече тя все така тихо. — Искам да се покатеря на такелажа и да видя безбрежното море.
— Ти си луда.
— Сигурно — отговори тя и отново се превърна в деловата жена, с която се бе запознал преди няколко дни. — Но това е моята оферта. Приеми я или я отхвърли.
Морган се усмихна на смелостта й.
— Знаеш, че не си в положение да поставяш условия. Мога да те хвърля на акулите и никой няма да узнае.
— Прав си, но ако имаше такова намерение, нямаше да ме доведеш тук и да говориш с мен. Ти сам каза, че никога не се биеш с невъоръжен човек.
— Проклятие! — извика шеговито той. — Как ме е яд, че не си въоръжена.
Серенити се обърна към него, вече напълно сериозна.
В този момент Морган се запита кой от двама им в действителност е луд.
— Добре, обещавам. Но да знаеш, че ще се отнасям към теб, сякаш си един от моряците ми. Трябва да се покатериш сама на такелажа.
— Не искам нищо повече.
— Няма да проявя съчувствие към теб.
Серенити вирна брадичка и изпъна гръб.
— Не съм те молила за това.
Морган се ухили злорадо. Това беше случай да й докаже че жените стават само за кухнята и спалнята. Трябваше да се възползва от глупавата й молба, за да й даде да разбере. Веднъж да се изкачи на такелажа, за да се радва цял живот на женската си роля.
Колкото и да не й се искаше да го признае, жените бяха слабият пол и дългът му изискваше да й го докаже.
— Е, добре, мис Джеймс, ще изпълня желанието ти. Хайде, обуй панталона на брат си. Ще те чакам отвън.
Серенити се преоблече набързо, отвори вратата и му се усмихна с очакване.
— Готова съм, капитане. Радвам се, че ще се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота си.
— Наистина ли искаш да си счупиш врата?
Тя вирна брадичка и го изгледа дръзко изпод вежди.
— Искам да се покатеря до коша на мачтата и да видя безкрайния океан.
— Е, добре, но ако паднеш и се пребиеш, аз не поемам отговорност.
Тя се присъедини към смеха му.
— Не се притеснявай. Духът ми ще те преследва до края на дните ти.
Морган престана да се смее. Думите й бяха абсолютно верни — тя го преследваше още отсега. Знаеше, че никога няма да забрави сияещата й усмивка и смеещите се очи. И изобщо — нима би могъл да забрави как изглеждаше тя в този момент, когато стоеше пред него в черния панталон, който подчертаваше изкусително закръглените и хълбоци! Черната риза беше завързана на възел на тясната талия и зърната на гърдите й изпъкваха под тънката материя. Серенити Джеймс със сигурност не беше от жените, които мъжът забравя лесно.
Тя беше от жените, които мъжът не може да търпи около себе си, без да ги докосва. „Овладей се“ — заповяда си строго Морган. В действителност искаше да я завладее. Той пое дълбоко въздух, за да се стегне, и я поведе към палубата.
Когато й показа как да се изкачва по въжетата към коша на мачтата, Морган вече беше твърдо убеден, че той е по-лудият от двамата. Тя висеше над него и хълбоците й се полюляваха предизвикателно пред лицето му, когато преместваше тежестта си.
Самообладанието му беше подложено на тежко изпитание и той се прокле, че не й каза да си остане с роклята.
„Ами да, гледката на чорапите и бельото точно над теб изобщо нямаше да те развълнува, глупако!“
— Внимавай, дръж се здраво — извика предупредително той, когато тя увисна между две въжета. Като цяло се справяше добре. Досега се бе подхлъзнала само веднъж.