— Не гледай надолу — чу я да шепне, когато тя протегна ръка към следващото въже над главата си. Едва тогава му стана ясно, че тя умира от страх.
— Как е?
— Добре.
Странно, думата прозвуча повече като молитва, отколкото като отговор.
— Ако искаш, веднага ще се…
— Не, не — увери го тя. — Справям се.
Морган застана точно под нея.
— Не се притеснявай, няма да те пусна да паднеш.
Серенити погледна предпазливо надолу.
— Наистина ли ще можеш да ме хванеш? — попита с надежда.
— Разбира се, че ще те хвана. Да не говорим, че Барни ще ми откъсне главата, ако допусна да се размажеш върху прясно изтърканата палуба.
— О, благодаря ти — отговори Серенити и на лицето й изгря усмивка. — Много се радвам, че рицарството още не е умряло и дори е на почит в открито море.
Ободрена, тя успя да се изкачи без почивка до коша на мачтата. Щом стигна до него, спря и се огледа несигурно. Нямаше представа как ще се прехвърли вътре. Морган я настигна бързо и й помогна да се метне. Тя се сви в единия край. Той се намести до нея и тя го усети току до себе си.
При тази близост на телата им лицето й пламна от смущение и тя насочи поглед към далечната палуба под коша. Морган напразно се опита да се отдалечи малко. Корабът се залюля и тя се вкопчи в тесния парапет.
— Как е възможно Лоу да го прави всеки ден? — прошепна задъхано.
Морган се отмести настрана, за да й открие гледката към морето.
— Такова нещо не се вижда всеки ден, Серенити.
Тя се загледа като омагьосана към далечния хоризонт, където изчезващата дневна светлина се срещаше с вълните на океана. Сливането им беше като прекрасна симфония от хармониращи цветове.
— Прекрасно е…
— Да, прекрасно — потвърди Морган и гласът му прозвуча толкова странно, че тя го погледна изненадано. Тогава разбра, че той не говореше за морето.
Обзета от внезапна плахост, Серенити се загледа отново към хоризонта.
— Много време ли прекарваш тук горе? — попита тя, за да отклони вниманието си от красивото му лице, от тъмните очи, загадъчни под отиващата си светлина на деня. По косата му танцуваха червеникави искри. Колко ли беше мека…
— Отдавна не съм се качвал тук — отговори Морган и извади далекогледа от колана си. Разтвори го и й го подаде. Сложи ръце на раменете й и го намести пред очите й, за да може да види.
— Погледни през това стъкълце.
Серенити напразно се опита да се съсредоточи върху морето. Ала единственото, което усещаше, беше силната му мъжка миризма и невероятната топлина на гърдите му, притиснати в гърба й.
— Виждам Джейк — каза тя, когато насочи далекогледа към „Мъртвата кралица“. — Екипажът на капитан Хейс не изглежда ядосан, че той е поел водачеството. Изглеждат даже… как да кажа… ами да, изглеждат почти щастливи.
Морган се засмя на стъписания й тон.
— Според мен причината е, че веднага щом е поел командването, Джейк е изхвърлил дъщерята на капитана през борда.
Серенити му хвърли мрачен поглед през рамо.
— Какво е направил?
— Имам предвид камшика. Сигурен съм, че това е било първото, което е направил. Джейк не е от хората, които пребиват моряците от бой, за да ги накарат да се подчиняват. Надявам се, че ме разбираш.
— О, да — отговори сериозно тя. — Веднъж брат ми написа статия за порядките на корабите. Един от капитаните, които се съгласиха да говорят пред него, заяви, че това бил единственият начин на борда да цари ред и дисциплина. Според мен то е същото, като да окачат нещастниците на кола за мъчения.
— Джейк ми показа, че има по-добри начини да се оправяш с екипажа. Когато едно престъпление трябва да бъде наказано справедливо, даже Соломон би имал трудности да се мери с мъдростта на Блек Джек.
Серенити се засмя тихо, но май не бе много съгласна с него.
— Кой би посмял да пренебрегне заповедта на Блек Джек Рийс? Сигурна съм, че ако някой посмее да му се противопостави, веднага ще полети през борда.
— Не бъди толкова сигурна, Серенити. Джейк има много сериозни причини да постъпва по този начин.
— И какви са те?
Морган въздъхна. Тежко му беше да си спомни историите, които Джейк му беше разказал за детството си през годините, когато бяха заедно. Грозни истории, трудни за вярване.
— Когато бил момче, собствената му майка се опитала да го отрови. Два пъти. Искала да се отърве от него. Когато не успяла, го продала за четвърт долар на някакъв кръчмар, за да изнася помията и да почиства плювалниците.
— Наистина ли?
Морган кимна и сърцето му се сви от болка и възмущение.
— Майка му била проститутка. Така и не могла да му прости, че не е умрял. Причинила му е толкова зло, колкото не можеш да си представиш и в най-страшните си кошмари. Цяло чудо е, че в сърцето му е останала искрица доброта.