Серенити се зарадва, че не бе свалила дрехите на брат си, преди да си легне. Морган запали фенер и го вдигна над главата си, за да освети каютата.
— Нали ти казах да заключваш вратата! — В гласа му прозвуча укор.
— Забравих, съжалявам.
Вместо да я изгледа злобно, както очакваше, той се усмихна.
— Този път по изключение се радвам, че не си ме послушала.
Взе ръката й и когато усети натиска на мазолестата му длан върху пръстите си, в тялото й нахлу странна топлина. Единствените шумове, които се чуваха, бяха тихото плискане на вълните и туптенето на сърцето й.
Морган я изведе на палубата. Духна фенера и посочи към небето. Погледът на Серенити проследи посоката на ръката му и тя спря да диша. По небето искряха хиляди звезди. Ала още по-възхитителен беше дъждът от искри, който се изсипваше от облаците. Серенити имаше чувството, че наведнъж падат стотици звезди. През целия си живот не беше виждала нещо толкова прекрасно.
— Невероятно е — прошепна задъхано тя.
— Знаех си, че ще ти хареса.
— Какво е това?
— Старите моряци го наричат звезден танц. Не се случва често.
— Приказно е — прошепна тя. — Радвам се, че ме събуди.
Усмивката му стана още по-широка. Серенити отново се загледа към звездите, които искряха и падаха. Наистина беше зашеметяващо.
Морган отново улови ръката й и я поведе към мястото, където беше опънал одеяло с малка среднощна вечеря. Като я видя, Серенити се смути.
— Какво е това? — попита с известно недоверие.
Морган вдигна рамене.
— Кой казва, че не бива да прекараме една спокойна вечер заедно?
— Официалната клюкарка на града, мисис О’Трейди — ако беше тук. И аз също, капитане. Доколкото разбирам, не сте мислили само за звездите.
— И какво, ако призная, че е така?
При звука на дълбокия му глас дъхът й спря.
Колко лесно би било да се поддаде. И с какви страшни последици. Тя прехапа долната си устна и си напомни за Частити и за всички ужасни неща, които хората говореха за нея, след като я бяха видели сама с обожателя й край езерото. Тя не бе направила абсолютно нищо и въпреки това градските клюкарки я осъдиха най-строго.
Въпреки тази вразумяващи мисли Серенити не успя да спре настойчивия глас в главата си, който й нашепваше, че една нощ в обятията на Морган ще я компенсира пребогато за цената, която щеше да плати.
Ох, де да беше толкова просто! — каза си горчиво тя.
Трябваше да му даде единствения възможен отговор.
— Тогава трябва да ти кажа, че си губиш времето.
Морган остави фенера на палубата, застана съвсем близо до нея и прошепна в ухото й:
— Наистина ли, Серенити?
Изкусителният тон на гласа му изпрати сладки тръпки по тялото й.
„Целуни ме, Морган! Моля те, само една целувка, После ще се върна в каютата и ще заключа вратата, за да се озова отново в онзи сигурен свят, където никой не може да ми стори нищо. Там никой няма да ми се подиграва, че се отдавам на безумни мечти по теб.“
— Ти си невероятна жена. — Той приглади косата й назад и отмахна плитката от рамото й.
Бягай, Серенити! Скрий се в каютата си, преди да е станало късно.
Но вече беше много късно.
Тя не беше в състояние да се помръдне от мястото си. Като агне, паднало в смъртоносния капан на вълка, беше хипнотизирана от гласа му, омагьосана от докосването му.
— Любопитна жена. — Той застана зад нея и тя усети дъха му в тила си. Дългите му пръсти се плъзнаха по бузата й. — Аз съм почти сигурен, че отдавна се питаш какво става между мъжете и жените. Защо им забраняват да остават насаме…
— Никога не съм се питала.
Гърленият му смях отекна в ушите й.
— Не умееш да лъжеш.
Изведнъж ръцете му се увиха около нея. Притисна я силно до гърдите си и сложи брадичка върху главата й. Прегръдката му я накара да изпита чувствена радост и тя пожела да се изгуби в този кратък миг блаженство.
Морган вдигна ръка и отново помилва бузата й. Никога през живота си не беше усещала толкова прекрасна милувка, дощя й се този миг да продължи цяла вечност. Само магията на нощта е виновна за чувствата, които пламтят в тялото ми, каза си виновно тя. Гледката на танцуващите звезди, меките движения на вълните, тихият шепот на вятъра, който милваше тялото й в ритъма на ръката му — всичко това не беше реално. То беше илюзия. Същата илюзия, която в началото хранеше за него.
Морския вълк не беше нейният благороден принц. Той беше мъж с черно минало. Минало, което можеше да му струва живота, ако го разкриеха.
Да, това беше аргументът, който щеше да употреби, за да защити сърцето си. Аргумент, с който щеше да го отблъсне от себе си.