Серенити нямаше представа какво се случва в тялото й. Единственото, което усещаше, беше ритъмът на милувката му. Пламтящата горещина на тялото му, докато пръстите му проникваха все по-навътре. Докато нежно милваше и изследваше тялото й, пръстите му се плъзгаха навътре и навън, все по-бързо и по-бързо.
Тя се вкопчи в косата му с болезнено желание и се отдаде изцяло на удоволствието, което пронизваше тялото й. Докато накрая изпита чувството, че умира. Тъкмо когато щеше да изкрещи, че не може повече, тялото и експлодира. Хиляди ослепителни искри се разсипаха пред очите й и тя извика в екстаз.
Ала пръстите му не спряха сладостното мъчение.
— Вече не издържам — изплака тя, докато тялото й тръпнеше и се гърчеше.
Морган извади ръката си и се облегна на нея. Серенити бе принудена да притисне гръб към релинга. Едва тогава усети, че той е целият в пот и тялото му трепери също като нейното.
— Това е само леко предвкусване на другото, което мога да ти покажа — прошепна дрезгаво той. Откъсна се рязко от нея и й обърна гръб.
— Морган? — повика го тихо тя. Тялото й все още пулсираше. — Къде отиваш?
— Ще се облея със студена вода, а после ще се напия.
Морган обърна още една чаша ром. Стомахът му пареше, но това беше нищо в сравнение с бурята в него. Нищо не помагаше срещу страстта.
А можеше да я вземе!
Тя беше готова за него. Той бе утолил копнежа й и доброволно бе слязъл в ада.
Не заслужаваш друго — каза му вътрешният глас.
Да, той го знаеше. Нямаше право да иска това от нея. След тази нощ тя вече нямаше да бъде същата. Сега вече познаваше наградата за желанието — знаеше какво удоволствие може да доставя собственото тяло.
Морган изръмжа раздразнено. Не биваше да я желае. Не биваше да я докосва по този начин. Защо го бе направил?
Наистина нямаше намерение да се доближава до нея. Намеренията му бяха абсолютно честни.
Е, не съвсем честни и почтени. Искаше да я целува. Да я държи в обятията си.
О, я си признай, Дрейк — ти имаше намерение да я прелъстиш. Кого си мислиш, че ще излъжеш? Кажи истината.
Той изруга и зарови главата си в ръце.
— Капитане?
Като чу гласа на Барни, Морган се напрегна. Изправи гръб и погледна своя първи лоцман, изправен на прага на камбуза.
— Какво има, мистър Питкърн?
— Сега значи съм мистър Питкърн, така ли? — попита развеселено старият моряк и влезе в помещението. — Май много страдаш, след като прибягваш до този официален тон, макар че двамата сме сами.
— Ние двамата? Нима твърдиш, че днес по изключение се разхождаш без скъпата си Писти?
Барни пристъпи към масата.
— Ами реших да му ударя една-две чашки ром, а тя не обича, като пия.
— Значи е истинска жена.
Барни взе чашата си от лавицата и си наля солидна порция ром.
— В някои отношения е по-лоша от моята мила Берта.
Когато Барни спомена жена си, Морган смръщи чело. Името й се чуваше твърде рядко.
— Затова ли си още буден?
Барни въздъхна уморено, вдигна чашата си и отпи голяма глътка.
— Днес щеше да има рожден ден — съобщи той след няколко минути мълчание. — Опитвах се да се сетя какъв подарък би й харесал, ако беше жива. — Барни се настани насреща му и се усмихна тъжно. — Най-много обичаше лилиуми. Цялата градина беше пълна с лилиуми. Спомних си, че прекарахме първия месец след сватбата в градината. Докато насадим всичките тези цветя и храсти… Казвах й, че е още твърде рано, че е студено, но се оказа, че тя е била права. — Отново се засмя тъжно и заключи: — Смешно, нали? Често ми доказваше, че съм сгрешил. Даже когато бях прав!
Морган се усмихна и си представи Серенити, която умееше да прави същото с него.
— Липсва ли ти понякога животът на сушата?
Барни се покашля и се почеса по главата.
— Никога. Липсва ми Берта.
Известно време капитанът и старият моряк седяха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. И двамата копнееха за нещо, което не можеха да имат. И двамата се разкъсваха от желание по нещо непостижимо.
Барни си наля още една чаша ром и прекъсна мълчанието.
— Смешно е как любовта може да направи мъжа щастлив — все едно къде живее. Ако Берта беше още жива, щях да съм доволен дори да живеехме в колиба и да не ни стигаше яденето. Щях да се чувствам като в дворец. Само да беше до мен…
Морган премисли думите му. Незнайно по каква причина те го накараха да си спомни за майка си. Рядко се сещаше за нея, вече почти бе забравил лицето й. Ала помнеше съвсем ясно една случка, в която участваха и двамата с баща му. Майка му бе изсвирила на пианото любимата пиеса на баща му и двамата изглеждаха безкрайно щастливи. Баща му стоеше зад столчето, ръцете му почиваха с любов върху раменете на жена му. Изглеждаха толкова прекрасни, че Морган не можеше да откъсне очи от тях. Накрая го забелязаха и магията се развали.