Никога нямаше да забрави тази картина.
Помнеше и ужасната мъка на баща си, когато майка му умря. Помнеше годините, когато чуваше баща си да плаче самотен в стаята си с надеждата никой да не го чува. Помнеше и черната къдрица, която баща му беше скрил в джобния си часовник.
Дори сега чуваше съвсем ясно гласа на баща си, който му обясняваше, че загубата на титла и богатство не е нищо в сравнение със загубата на любимата му Беатрис. Пари се печелят отново, повтаряше той, но човекът е незаменим.
Морган въздъхна, осъзнал, че самият той никога няма да преживее такава дълбока любов. Той щеше да прекара живота си сам, без жена до себе си, която да го утешава. Която да се тревожи къде е той и какво преживява.
В този момент бившият пиратски капитан направи учудващо откритие. Дълбоко в сърцето си, в онази част, която беше заключил преди много време, изведнъж пожела да узнае какво означава да живееш и да умреш за друг човек.
Какво ли беше чувството да живее с жена, която да му казва колко много го обича? Че иска само него и никога няма да погледне друг мъж.
Дълбоко в себе си копнееше за такава жена.
Какво беше стъписването му, когато разбра, че иска да чуе тези думи от устните на Серенити.
— По дяволите!
— Какво има, Морган? — попита Барни с високо вдигнати вежди. — Какво ти става? Изглеждаш така, сякаш скоро ще се изправиш пред твореца.
— Нищо ми няма. Просто си мислех за някои лоши неща. Много лоши.
Как да повярва в копнежа си, като не можеше да прекара и пет минути заедно с нея, без да му се доще да я удуши!
Надали имаше други хора, които да си подхождат по-малко от тях двамата. Той беше реалист, тя — романтична мечтателна. Той смяташе, че жените трябва да си знаят мястото, тя беше твърдо убедена, че жените ще заемат мястото, което им се полага по право.
Само като си представеше на какво ще научи тя децата си! Скандално. Повече от скандално. Ще му роди дъщери, които ще поискат да станат моряци и ще носят панталони като уличните хлапета.
Вярно, Серенити изглеждаше дяволски добре в черния панталон на брат си, припомни си той. И му беше по-лесно да я милва, когато беше с панталон.
Тази мисъл отново го накара да потръпне от желание — и от болка. Пак зарови глава в ръцете си и изръмжа нещо неразбрано.
Барни се засмя дрезгаво.
— Подпалил си се, нали, моето момче?
Морган вдигна глава и го погледна объркано.
— Как така съм се подпалил?
— Гори ти между краката. — Широка усмивка озари старото лице. — Малката те е подпалила и сега си пощръклял като цяло стадо носорози.
— Не ставай смешен — изфуча Морган. Ужасно неприятно беше, че Барни е разбрал истината и я казва гласно. — Нямам представа за какво говориш.
Барни отново се ухили знаещо.
— Разбира се, че имаш. Нали видях как я гледаш — както детето гледа бонбон. Как все я търсиш с поглед, как заставаш близо до нея. Аз може да съм стар, но не съм сляп.
Защо изобщо си правеше труда да отрича? Само че го правеше твърде отдавна и не можеше да престане веднага.
— Просто много време не съм бил с жена — обясни той, за да убеди и Барни, и себе си. — Нали знаеш как е. В момента се зазяпвам по всяка фуста.
По лицето на Барни пролича, че не вярва на нито една негова дума.
— Виж, капитане — изрече високо старият моряк, — все още имаш възможност да вземеш нещата в свои ръце. — Хвърли многозначителен поглед към панталона си и заключи: — Разбираш какво имам предвид, нали?
Морган се покашля. И той хранеше същите мисли, но знаеше, че това няма да го задоволи. Ни най-малко.
— Бих предпочел тя да поеме инициативата.
Барни избухна в луд смях.
— Е, тогава е добре, че плаваме към Санта Мария. Сигурен съм, че там ще намериш предостатъчно жени, готови да облекчат болката ти.
С тези думи Барни стана и си отиде.
Морган остана на мястото си, замислен над думите му. На остров Санта Мария имаше предостатъчно красиви жени. С някои от тях беше интимно запознат. Но когато мислеше за тях и си представяше как се извиват под него, не изпитваше желание.
Докато не си представи Серенити.
В слабините му моментално лумна огън.
Това щеше да бъде най-дългото плаване в живота му!
Серенити стоеше до отворения прозорец и се взираше в тъмния въртоп зад кораба. Лунната светлина се отразяваше във вълните и им придаваше тайнствено излъчване. Въпреки това тя не можеше да се съсредоточи върху гледката. Мислите й бяха заети с преживяното на палубата.