Джеймс кимна властно и сложи ръка на месинговата дръжка. Серенити свали очилата си и разтърка очи. Котката скочи от скута й и се запъти към вратата.
— Няма ли най-после да изхвърлиш това проклето животно — изсъска баща й, излезе и затръшна вратата зад гърба си.
Прайс вдигна глава и изфуча възмутено, сякаш беше разбрала последните му думи.
— Няма нищо, миличка — утеши я Серенити. — Знаеш, че няма да те изхвърля.
Прайс й благодари с грациозно махване на опашката и се запъти към задната част на бюрото.
Изведнъж Серенити усети миризма на прясно мастило и моментално забрави караницата с баща си. По дяволите! Да не би пак да се е оцапала с мастило? По бузата или по слепоочието? Не, не! Не точно днес! Тази вечер имаше тържество!
Докато измие последното мастилено петно от лицето си, беше минал цял месец. Пекарят Джоунс бе помислил, че окото й е насинено, и седмици наред гледаше баща й накриво.
Споменът я разсмя. Баща й беше груб, крещеше й, но никога не би я ударил. Не би посмял да й причини физическа болка, но явно не съзнаваше, че саркастичните му забележки болят повече от шамарите.
Как да му докаже, че може да пише? Че от нея ще излезе нещо. Че Серенити Джеймс е добра журналистка. Поне колкото брат си…
— О, Прайс… — въздъхна тя подир котката. — Какво не бих дала да открия златна мина за вестника! Да намеря някоя история, която да привлече вниманието на цялата страна…
Внезапно я обзе дълбока тъга и тя въздъхна, втренчила поглед в котката, която седеше в тъмния ъгъл и преспокойно миеше лапичките си.
— Защо всъщност трябва да се опитвам да доказвам нещо? И на кого? — Серенити натопи кърпичката си в терпентин и се зае да търка бузата си, докато погледът й се рееше по стаята. — Каква скука! Животът ми се състои от затъпяващо редактиране. Позволяват ми да оправям статиите на мъжете, но не ми позволяват да пиша, защото съм жена!
Сигурно ще остане на това бюро до края на живота си. Ще подрежда документи, ще чете интересни истории за интересни хора… и ще очаква празничните фойерверки на пристанището веднъж или два пъти в годината.
А ако имам късмет, ще падна в лапите на Чарли Симс, каза си саркастично тя. Само при мисълта за тромавия ковач й стана зле. Как да му обясни, че не се интересува от него? Той не разбираше от дума. Държеше се мило с нея, но често посягаше да я опипва и тогава… Да не говорим как вонеше.
Серенити въздъхна, остави кърпата на масата и се загледа с копнеж към пристанището. По стъклата на еркерния прозорец се стичаха дъждовни капки. Навън беше пълно с хора, които бяха преживели интересни неща. Които бяха видели чужди страни и хора…
За съжаление тя не притежаваше смелостта на лейди Мери Уортли Монтагю. Благородната дама се бе омъжила по любов, обикаляше света, учеше чужди езици… Беше влизала дори в харем!
Какво не бих дала, само и само да избягам от монотонното ежедневие на дома и работата си! Какво не бих дала да намеря един дързък тъмноок пират, който да ме грабне и да ме отнесе на кораба си, за да преживеем заедно приключения, за които дори не са измислени думи!
Серенити се засмя на глупавите си желания. Баща й щеше да получи удар, ако дори само заподозреше, че дъщеря му храни такива мисли…
Ако някой ден наистина се случи нещо подобно…
Тя поклати глава на безумните си надежди и се засмя нерадостно.
Ах, ако не беше кратката думичка „ако“…
Камбанката над вратата звънна. Мисълта, че са я заварили е такива непочтени мисли я накара да се изчерви. Изпъна гръб и се обърна към вратата.
— Забрави ли нещо, татко…? — Гласът й пресекна. Вместо баща й, в бюрото влезе великан в черни одежди.
Мъжът се беше привел, за да се предпази от леещия се дъжд. Затвори вратата зад себе си, обърна се, свали шапка и със същото елегантно движение отметна черната си наметка.
Велики боже!
Със сигурност не беше баща й.
Този мъж беше пиратът от сънищата й! От плът и кръв. Неописуемо красив и властен. Мъж със силни мускули, които играеха под влажния кремав жакет и бялата риза.
Шалчето на врата му се бе развързало и висеше върху ризата. Откритата гъвкава шия я възхити. Чувствената гледка я развълнува по толкова странен начин… И събуди в сърцето й желание да плъзне пръсти по разголената кожа, за да открие какво ще почувства…
Велики боже! — повтори на ум Серенити.
Гарвановочерната коса беше здраво стегната на тила. А лицето му… не можеше да го нарече нито красиво, нито грозно… ами най-вече мъжествено.
Гранит. Това беше единствената дума, която подхождаше на остро изсечените аристократични черти. Точно така. Човек оставаше с впечатлението, че тези черти са били измислени специално за въпросния субект. В този миг изглеждаше дяволски суров, а пронизващите тъмни зеници святкаха заплашително.