— Вие сте светица, мадам. Истинска светица!
Серенити протегна ръка и приглади назад непокорната му коса.
— Изобщо не съм светица.
Усмивката му загуби малко от блясъка си.
— Знаете ли, напомняте ми за мама. И татко казва същото. Твърди, че тя била истинска дама — като вас. Не от онези, дето те срещат на сушата и трябва да им дадеш пари, за да дойдат с теб. Истинска изискана дама.
В очите на момчето запариха сълзи и Серенити изпита болка.
— Сигурно много ти липсва.
— Да — отговори задавено Корт.
— И моята майка ми липсва. Тя умря, когато бях още дете, но в някои дни имам чувството, че е било вчера.
Корт подсмръкна.
— Май е по-добре да си отида, защото и двамата ще се разревем.
Той се запъти към вратата, но се сети нещо и спря.
— Леле, как щях да забравя, мадам! Капитанът ви праща това писмо.
Извади от джоба си запечатан плик и й го подаде.
— Масло от цвят на лайка. Ще кажа на татко — заключи той, обърна се и отвори вратата.
Серенити почти не чу последните му думи, не видя и излизането му. Цялото й внимание беше устремено към чистия, гладък почерк на Морган. Учуди се, че пиратът можеше да пише. Особено след като е бил продаден на британския флот още като дете.
Без да бърза, тя счупи печата.
Аз съм като самотно стръкче трева през зимата. Само слънчевият лъч на твоята усмивка ще върне пролетта в живота ми. След четири дни ще пристигнем на Санта Мария. Надявам се дотогава отново да ме почетеш с присъствието си.
Серенити проследи с върха на показалеца си извивките на буквите, едва потискайки усмивката си. Пиратът имаше и по-нежна страна. Кой би си помислил?
Стой далеч от него! — предупреди я вътрешният глас.
Знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението. Ала докато гледаше писмото, по вените й пропълзя възбуда.
Какво толкова имаше в кратичкото писъмце, та я накара да се задъха?
Тя смачка пергамента и понечи да го хвърли през отворения прозорец.
Ала само след миг отпусна ръка, погледна морето и се поколеба.
„Аз съм като самотно стръкче трева през зимата. Само слънчевият лъч на твоята усмивка ще върне пролетта в живота ми.“ Никой никога не й беше писал така. Никога. Много жени очакваха цял живот поне едно писъмце с такива хубави думи.
Не беше редно просто да го хвърли.
Преди да е имала време да размисли, тя разгъна листа и се постара да изглади всички гънки.
Какво лошо имаше, ако запази писмото на Морган?
12
Минаха два дни. Морган напразно очакваше Серенити да реагира на писмото му. Нищо не се случи.
Явно е бил прекалено настойчив. Без съмнение постъпката му я е потресла и засрамила. Не биваше да я докосва така интимно — знаеше го. Само да можеше да се извини. Да поправи станалото.
Морган въздъхна примирено и се запъти към кухнята, за да хапне нещо, докато чака вечерята. Може би, ако се скара с готвача, ще се освободи поне до известна степен от чувството за вина спрямо Серенити.
Когато наближи корабната кухня, той чу гласа на Корт и недоволното ръмжене на готвача. Отначало не разбра какво си говореха, но когато наближи, се случи нещо странно. Нещо направо невероятно.
— Добре де, а сега ми обяснете още веднъж какво да правя с розмарина.
Морган спря пред вратата, напълно объркан. Нима това наистина беше гласът на готвача?
Невъзможно. Той говореше почти… почти любезно.
— Според доктора розмаринът помага при храносмилателни смущения и главоболие. Една клонка се добавя към виното. — Гласът на Серенити прозвуча като музика в ушите му и стопли кръвта във вените му. — За главоболие е по-добре да се залее с кипяща вода.
— Кой би помислил! — изпухтя готвачът.
— Ще ми донесеш ли млякото, Корт? — помоли с мек глас Серенити.
— Веднага, мадам.
Морган пристъпи по-близо, но остана в сянката, за да продължи да наблюдава сцената незабелязан.
Серенити стоеше пред печката и бъркаше нещо в голяма тенджера, докато готвачът се бе навел над масата и разточваше тесто. Серенити беше облечена в роклята на розови и бели ивици и косата й беше прилично сресана. Движенията й бяха изпълнени с грация, когато почука с лъжицата по ръба на тенджерата и се изтри ръцете в бялата престилка, завързана над роклята.
Приятен аромат изпълваше кухнята и стомахът на Морган се присви от глад.
Корт й донесе млякото.
— Сега ли ви трябват картофите?
— Да, моля те.
Усмивката й го изпълни с радост, но все още беше твърде объркан и не се сещаше какво би могъл да направи. До вчера готвачът не търпеше в кухнята никого освен сина си. Да не говорим за някой, който да му помага в готвенето.