— Това е подло — изфуча тя и заби пръст в гърдите му.
Морган отстъпи още няколко крачки.
— Отвратително — продължи тя. — Само негодник би казал такова нещо. Ти за какъв се мислиш? О, почакай, ще ти кажа. Ти си един подъл пират, който си взема всичко, каквото поиска.
Морган съзнаваше, че трябва да отговори на обвиненията й, но беше толкова изумен, че изобщо не му хрумна подходящ отговор. Никой никога не беше посмявал да му говори така.
Както стоеше пред него широко разкрачена, с една ръка на хълбока, тя приличаше на лъвица, решена да разкъса плячката си. Той се отдръпна отново назад, докато опря гръб в стената.
— А сега, сър — изрече тържествено Серенити и отново заби пръст в гърдите му, за да подчертае думите си, — бих предложила да си потърсиш друго занимание, защото присъстващата дама не е за такива като теб.
Морган присви очи, ядосан, че тя бе успяла да го притисне до стената, и се отдръпна настрана. Ала Серенити продължи да го преследва и да фучи като разярена котка.
— Остават само два дни, докато стигнем до Санта Мария, и мистър Родейл ме увери, че там хвърлят котва много почтени търговски кораби, чийто капитани са готови да вземат пътници. Намерението ми е да се кача на някой от тях и да те освободя от присъствието си. Затова направи услуга и на двама ни и стой далече от мен дотогава.
Най-сетне Морган забеляза, че го е изтикала навън от каютата. Преди да се осъзнае, тя се върна обратно в помещението и затръшна вратата под носа му.
— Спри! — изрева той, когато чу как се спусна резето. Пред очите му падна червена пелена. Инстинктивно протегна ръка и натисна бравата.
По дяволите! Този път бе заключила. Проклятие! Сега вече край!
Гневът се възпламени в сърцето му и без да помисли какво прави, той отиде до склада в края на коридора, където съхраняваха инструментите.
Помещението беше чисто и прибрано. Покрай отсрещната стена бяха наредени десетина брадви. Морган грабна първата, която му попадна пред очите, и се върна пред каютата си.
Стисна брадвата с две ръце и грубата дръжка ожули дланите му. Крайно време беше да покаже на мис Серенити Джеймс, че не може да го командва като домашно кученце.
Никой нямаше право да заповядва на Морган Натаниел Дрейк какво да прави и къде да ходи. Никой!
Спря за миг пред вратата и се вслуша в ругатните, които долитаха отвътре.
— Този човек ще ме подлуди! „Нали ти казах да не ходиш сама в корабната кухня!“ — В гласа й звънна подигравка, а имитацията беше толкова съвършена, че Морган се смая. — Как не го е срам! Нима си въобразява, че някой от хората му ще унищожи доброто ми име — след всичко, което направи самият той!
Тя повиши тон, сякаш знаеше, че той е отвън в коридора.
— Защо, защо не съм мъж, за да ти дам да разбереш, капитан Дрейк! Една хубава порция бой — това е, което ти трябва!
„Порция бой“? — Морган изстена вътрешно. Всъщност не — това беше добра идея. Една хубава порция бой за малката вещица, за да разбере кой командва тук.
Преди да е имал време да размисли, той замахна с брадвата и я стовари върху вратата.
Серенити тъкмо бе започнала да се съблича, когато чу шума на чупещото се дърво. Обърна се стреснато и проследи с лудо биещо сърце как вратата се натроши на парченца под блестящата брадва.
Резето поддаде и вратата се удари в стената. Морган застана на прага със зловещо разкривено лице. Отпусна бавно брадвата и заяви с опасно тих глас:
— Никога вече не заключвай вратата си пред мен.
Би трябвало да се уплаши — Серенити знаеше това. Той стоеше пред нея с жажда за убийство в погледа и държеше брадвата като опитен секач. Целият се тресеше от гняв.
Всеки нерв на тялото му беше напрегнат. Счупената врата се люлееше напред и назад в ритъма на кораба. Смешна гледка.
И всичко това само защото тя бе зарезила вратата?
Без да иска, Серенити избухна в смях. Смееше се сърдечно и високо. И не можеше да спре.
Докато се сети, че е полуоблечена. По-точно — полусъблечена. Нададе ужасен вик, хвърли се към леглото, грабна завивката и се уви цялата в нея.
Морган не беше в състояние да се помръдне. Писъкът й прокънтя оглушително в ушите му, очите му следяха всяко нейно движение. Когато се устреми към леглото, тънката долна риза се опъна и разкри всичките й женски закръглености. Зашеметяваща гледка.
— Какво, по дяволите, си намислила? — попита изумено той, когато най-сетне си възвърна дар слово.
— Това не те засяга.
Морган се огледа. Бельото й отново висеше по цялата каюта.
— Пак ли переш? Изпрала си всичко и нямаш какво да облечеш?