Тя изпъна крехките си рамене.
— Щом толкова искаш да знаеш, ще ти кажа. Смятах да се окъпя. — Съскаше като разярена котка. — Реших, че банята ще ме успокои. Не мислиш ли, че това е по-добро средство, отколкото да разбиваш врати?
Морган стисна по-здраво брадвата и отново си пожела да я стисне за гушката.
— Доколкото си спомням, още първия ден ти казах, че нямаме вода в излишък.
— Каза ми, но тази сутрин Корт и мистър Родейл ми донесоха цяла бъчва с дъждовна вода, за да се изкъпя и да си изпера дрехите. Вместо да ги обидя, реших, че е по-добре да им благодаря. Но ако знаех, че ще получиш пристъп, щях да почакам.
Сега беше негов ред да приеме абсурдността на случващото се с чувство за хумор. Наистина бе получил „пристъп“, както се изразяваше тя. Нямаше друга дума, с която да опише поведението си.
Морган пое дълбоко въздух, за да успокои лудо биещото си сърце. Какво толкова имаше у тази жена, че го тласкаше от една лудост към друга?
До днес беше много горд с уравновесеността си. С умението си да се справя и с най-трудните ситуации разумно и без гняв.
Но когато ставаше въпрос за нея, стоманеният му самоконтрол се топеше като сняг под слънцето.
Имаше ли някаква възможност да се измъкне изискано от неловката ситуация? Огледа парчетата от вратата, разпръснати навсякъде по каютата, и вдигна глава към Серенити, която стоеше до койката, увита в покривката. Не, май нямаше никаква възможност да се измъкне.
— Събери си нещата — помоли тихо той. — Ще мога да поправя вратата едва когато стигнем в Санта Мария. Можеш да се преоблечеш в каютата на Барни, а през това време аз ще…
— Ще почистиш стаята?
Морган кимна.
Серенити събра нещата си и спря пред него. Погледна счупената врата и отново впи поглед в лицето му.
— Тази нощ няма да мога да заключа вратата си, нали, капитане?
Морган изръмжа заплашително.
Серенити реши, че в тази ситуация е най-добре да се оттегли, и то колкото може по-бързо изтича по коридора, спря пред вратата на Барни и почука.
— Кой е там? — попита Писти.
— Серенити. Тук ли е Барни? — отвърна Серенити и изведнъж осъзна, че е безкрайно глупаво да разговаря с птица. Изчака няколко минути и когато не се чу друг глас, открехна вратата и погледна вътре. Освен Писти в малката каюта нямаше никой.
Тя въздъхна облекчено, влезе и затвори вратата зад гърба си. Едва сега ужасната сцена, която бе преживяла, я връхлетя с пълната си сила.
Този човек беше луд! Нахвърли се върху нея с брадва! „Не прекалявай“ — укори се Серенити. Той се бе нахвърлил с брадва върху вратата, не върху нея.
„През целия си живот не съм виждал жена, което така да подлудява мъжете — отекна в главата й гневният глас на баща й. — Ти, момиче, си по-лоша от всички други. Никога няма да проумея какво накара скъпата ти майка да те нарече точно Серенити. Сигурно защото е искала да си тиха и кротка. Ако зависи от мен, ще те прекръстя на шумна многознайка“
„Той е прав, Серенити — заяви веднъж брат й. — Не разбирам какво те кара да дразниш хората, докато събудиш у тях желание да те убият?“
Вероятно те бяха прави. Вероятно това беше най-лошото й качество. Тя сама не се разбираше, но истината беше, че обичаше да дразни хората. Особено арогантните.
На устните й заигра усмивка. Отново си представи Морган с брадва в ръка и разкривено от гняв лице. Невероятна гледка!
Въпреки това не би искала да преживее повторно такава сцена.
— Само още два дни и кошмарът ще свърши — изрече високо тя и започна да се облича.
— Само още два дни — повтори Писти. — Само още два дни.
Ала въпреки сигурността, която я очакваше, част от нея се надяваше тези два дни никога да не изтекат.
Късно вечерта, когато Серенити се накани да си легне, по коридора се чуха стъпки. Морган. Вече го познаваше по стъпките.
Както бе обещал, той махна счупената врата от каютата й. Серенити прекара остатъка от деня с мистър Родейл и Корт в корабната кухня.
Двамата с Морган бяха сключили мълчаливо споразумение да се избягват през целия ден. Особено след като моряците научиха каква сцена се е разиграла в капитанската каюта.
Серенити беше много уплашена, че готвачът ще отиде да иска сметка на капитана, но двамата с Корт все пак успяха да го вразумят.
Морган застана на прага, стиснал под мишница навито одеяло и възглавница.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита с леден глас Серенити.
Той поклати глава и безмълвно подреди постелята си. Изтегна се пред вратата и се зави с одеялото.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита Серенити, скръсти ръце под гърдите и го изгледа унищожително.