Морган извади ръце изпод одеялото и се обърна към нея.
— Ако нямаш нищо против, смятам да спя.
— Аз обаче имам. Не желая да спиш в стаята ми.
Морган погледна за миг рамката на вратата, после впи поглед в лицето й.
— Но аз се намирам извън каютата.
— Какво значение има дали си отвън или вътре, след като между нас няма нищо, което да те спре по пътя към леглото ми? Да не мислиш, че ще заспя, когато си толкова близо? Не забравяйте, капитане — аз вече знам що за човек сте!
— Не съм в настроение за словесни престрелки, Серенити. Легни си, ако обичаш. Тук съм, за да те предпазя от евентуални посегателства. Нищо повече.
Дали да му повярва?
Сякаш усетил съмненията й, той въздъхна и й обърна гръб.
— Вървете да спите, мис Джеймс.
Макар и колебливо, Серенити се върна до койката и се пъхна под завивката, без да го изпуска от очи нито за миг. Той изобщо не се помръдна.
Морган не можа да затвори очи. Цяла нощ слушаше как Серенити се върти в леглото. При всяко нейно раздвижване тялото му реагираше и закопняваше за нейното. Твърде ясен беше споменът за страстната им прегръдка, за звука на нейния екстаз.
Тази жена ще ме убие, повтаряше си мрачно той. Бавно, но сигурно желанието да я притежавам ще ме довърши.
Знаеше, че няма да заспи, а ако се съдеше по шумовете, които долитаха от леглото й, тя също не спеше. Твърдо решен да не се поддава на желанията на тялото си, Морган изрече тихо:
— Извинявай за вратата. Не биваше да реагирам така гневно.
Последваха няколко секунди мълчание. Най-сетне Серенити отговори:
— Ти извинявай, че те разгневих така.
Много добро начало, каза си доволно той. Значи тя осъзнаваше участието си в неговия идиотски спектакъл.
— Такъв ти е характерът.
— Всички казват това. Баща ми твърди, че най-големият ми талант е да вбесявам хората.
Последваха няколко минути мълчание. Серенити си мислеше, че щом стигнат в Санта Мария, двамата ще се разделят и тя няма да го види никога вече.
Защо тази мисъл стегна болезнено гърдите й? Би трябвало да се радва, че ще се върне вкъщи. Ала мисълта, че вече няма да вижда лицето му всеки ден, беше непоносима.
Но така трябваше да бъде. Един ден трябваше да се върне вкъщи и колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Морган? — обади се тихо тя.
— Да?
— Знаеш ли, точно когато се появи ти, си мислех колко самотна се чувствах след смъртта на мама. Баща ми беше съсипан от скръб и съвсем забрави, че има деца.
Тя се засмя тихо и тъжно.
— Сигурно нямаше да харесаш особено мама. Тя беше тази, която ми напълни главата с идеите за еманципацията на жените.
— Баща ти одобряваше ли възгледите й?
— Докато беше жива, я подкрепяше. Естествено, понякога се караха, но като цяло намираше необичайните й идеи… приемливи.
„Приемливи“ значи — каза си Морган, докато на устните му играеше усмивка. Да, думата беше добра. Особено ако майката е била като дъщерята.
А той… той намираше Серенити за много повече от „приемлива“.
Когато не го вбесяваше, я харесваше… даже много. А понякога беше направо неустоима.
— И тя ли искаше да стане писателка? — попита той. Много му се щеше да знае какво е накарало Серенити да започне работа във вестника на баща си.
— Не. Искаше да стане учен. Изследователка.
Отговорът го смая.
— Не говориш сериозно!
— Напротив. Мама казваше, че това е най-голямото предизвикателство, което си представя. Мечтаеше да организира експедиция и да навлезе във френските територии.
— И успя ли? — продължи с въпросите той. Знаеше, че Серенити би го направила, без да се замисли. Съмняваше се, че нещо — или някой — би могло да я отклони от фикс-идея, заседнала в главата й.
— Не — отговори тя с тъжна въздишка. — Никога не стигна по-далеч от Чарлстаун и Мартасвил.
— Защо се е отказала от мечтата си?
— Заради баща ми. Казваше, че животът с него и с децата им е също приключение. И, че не й трябва нищо повече.
Морган се опита да си представи каква е била Серенити като дете и избухна в тих смях. Сигурно е създавала много грижи на родителите си.
— Мама беше истинска дама и никога не повишаваше тон — спомни си той и изпита болка. — Не мисля, че някога е изказвала собствено мнение, различно от онова, което беше чула от баща ми.
— Това със сигурност е мечтата на всеки мъж — отвърна тя и той чу съвсем ясно горчивото разочарование в гласа й.
— Не знам — отвърна Морган в старанието си да я изтръгне от меланхоличното настроение. — Има мъже, които ценят предизвикателствата. Например баща ти.
В каютата се възцари мълчание. То продължи доста дълго и Морган повярва, че Серенити най-сетне е заспала. Следващият й въпрос го изненада.