— Кой е той?
— Мой стар приятел. — Морган погледна над главата й към Барни, който бе поел кормилото. — Обърнете кораба, мистър Питкърн, и хвърлете котвата.
— Тъй вярно, капитане!
Морган се обърна отново към Серенити, без да си дава труд да прикрива чувствата си.
— Предполагам, че ще побързаш да прибереш нещата си от моята каюта…
Наистина ли в гласа му звучеше тъга? Тя вдигна глава и се запита дали наистина щеше да си отиде. Трябва, не разбираш ли! Стисна зъби и кимна.
— Да, мисля, че е най-добре веднага да събера вещите си.
Морган я проследи с мрачен поглед. Искаше да я повика да се върне и да я помоли той лично да я заведе до дома й. Защо, за бога?
По-добре сега да не мисли за причините — те му вдъхваха страх. Знаеше само, че е готов да даде и последното късче от душата си, за да прекара още една седмица с нея.
Остави я да си отиде, Дрейк — опита се да се вразуми той. Това беше най-доброто и за двама им.
Серенити седеше сковано в лодката, с която Кит бе приел да откара до брега нея и няколко членове на екипажа. Морган бе взел първата лодка и ги очакваше на брега. Половината екипаж бе останал на кораба, докато другата половина се наблъска в лодките и огласи пътя до кея с викове и песни. Серенити не им се сърдеше. Островът беше омагьосващо красив.
Десетки жители на острова се бяха стекли на пристанището, за да ги поздравят. Между тях имаше и дами, чиито дълбоко изрязани блузи и вдигнати поли не оставяха и капка съмнение каква е професията им.
Серенити им завидя за лекото облекло. На Санта Мария беше горещо като в Савана през август. Тя приглади запотената коса от челото си и си пожела да можеше да си разхлаби корсета.
Кит се доближи колкото бе възможно повече до брега, матросите наскачаха във водата и лодката се залюля застрашително. Като възбудени деца, хукнали след любимата си играчка — помисли си неволно Серенити, докато се стараеше да запази равновесие.
— Боя се, че ще се намокрите, мис Джеймс — рече извинително Кит.
Тя му се усмихна безгрижно.
— Не бива да се тревожиш за мен, Кит. При тази горещина ще изсъхна много скоро.
Тя стана и тъкмо когато щеше да стъпи във водата, видя пред себе си Морган.
— Ще позволите ли да ви предложа помощта си, мис Джеймс?
Серенити се поколеба. След онази паметна нощ двамата не се бяха докосвали и при мисълта за случилото се тогава бузите й пламнаха.
— Аз… аз…
Подчинявайки се на собствената си воля, тялото й се наклони напред. Морган я прегърна и я притисна здраво до гърдите си. Серенити затвори очи. Какво невероятно чувство — да е съвсем близо до него, да вдишва първичния аромат на кожата му, да усеща закрилническите му ръце върху тялото си.
— Мисля, че вече мога и сама — прошепна тя с лудо биещо сърце.
— Няма причини да унищожаваме роклята — отговори той с леко подрезгавял глас и тя се запита дали и той изпитваше същото отчаяно желание като нея.
Знаеше, че е грешно, но не беше в състояние да потисне желанието още веднъж да съедини устните си с неговите. Не само устните, а и…
Веднага престани — заповяда си тя сърдито. Не беше редно мъж да докосва жена по този начин. Не и без брачни клетви. Всъщност тя не беше сигурна дали и съпрузите е редно да правят онова, което той бе сторил с нея през онази нощ.
— Морган!
Въпреки това му позволи да я отнесе на брега, за да не намокри роклята си. Когато той най-сетне спря и я пусна, тя не знаеше дали ще може да се задържи на крака. Прегръдката му я остави слаба и безволна.
Серенити се обърна и видя около петдесетгодишен мъж да тича право към тях. Дългогодишното присвиване на очите срещу яркото островно слънце бе вдълбало от двете страни на лицето му дълбоки бръчки, но въпреки това непознатият изглеждаше красив и изискан. В бялата му коса бяха останали само един-два кичура от някогашните черни къдрици. Носеше отворена на врата бяла риза и дълъг светлосин жакет. Сивите панталони до коленете и белите чорапи изглеждаха твърде официални за тази горещина.
— Толкова се радвам да те видя. — Мъжът улови ръката на Морган и я раздруса здраво. — Или още се наричаш маршал? По дяволите, момче, никога не съм знаел как да те наричам!
Морган се засмя и отговори на ръкостискането.
— Оттогава изтече много вода, Робърт.
Мъжът на име Робърт се обърна към Серенити и я огледа изпитателно. Очевидно искаше да проникне зад външността. Лицето му излъчваше мъдрост и тя остана с впечатлението, че с лекота ще проникне в душата й.
— Позволи ми да ти представя Серенити Джеймс. Мис Джеймс, това е Робърт Дюк, губернатор на острова.
— Губернатор, ами! Онова, което Морган винаги забравя да спомене, мис Джеймс, е фактът, че спечелих този остров при игра на карти. — Той повдигна ръката й, поклони се пред нея дълбоко като благородник и нежно целуна пръстите й. — За мен е чест да се запозная с вас.