— Искам името на моряка.
— Съжалявам, но не го знам.
Очите му потъмняха и тя разбра — той не й вярваше.
Как смееше да се явява без предизвестие в офиса на баща й и да я подлага на разпит, сякаш беше военнопленница! Наистина ли вярваше, че ще я уплаши? Не беше познал!
За кого се мислеше този човек?
За Морския вълк?
— Защо се интересувате от него?
Морган Дрейк пое дълбоко въздух, за да обуздае гнева си. Стараеше се да се покаже търпелив, но търпението не беше от силните му страни. Остави шапката си на масата, наведе се над бюрото и опря ръце от двете страни на купа ръкописи.
Приближи лице до нейното и я прониза с мрачния поглед, който принуждаваше корави, закалени в битките мъже да падат на колене. С този поглед пречупваше волята на всеки човек, когото искаше да сплаши.
Но вместо да се свие като пиле, нахалната хлапачка насреща му още повече изпъна гръб!
Проклятие. Той беше дошъл да търси отговори. Не му трябваше пиле с настръхнала перушина. И кой беше слабоумникът, разрешил на жена да пише във вестника му?
Серенити се облегна назад и лицето й остана безизразно. Сякаш лошото му настроение изобщо не я засягаше. Сякаш всеки ден си имаше работа с гневни мъже.
— Не разбирам защо една вестникарска история ви ядосва толкова — проговори тя най-сетне. — Приемете я като измислица.
— Измислица ли? — повтори невярващо той. — Не е възможно да сте го измислили. В стаята има твърде много истина.
— Истина? — Серенити се ококори. — Моля ви, сър. Уверявам ви, че историята е изцяло измислена. От начало до край.
Защо отричаше? Защо не искаше да му каже откъде знае за него?
Историята, разказана в статията, със сигурност не беше единствено плод на фантазията на някакво си момиче. Тя съдържаше прекалено много верни детайли — като се започне с детето без родители, принудено да служи в британския военен флот, та чак до днешната му позиция на капитан на пиратски кораб.
На всичкото отгоре беше разказала надълго и нашироко за геройствата му. За освобождаването на американски матроси, отвлечени от британските морски офицери.
Тази жена познаваше твърде много детайли от живота му. В историята, разказана от нея, се съдържаше всичко — липсваха само името и адресът му. Не можеше да позволи на тази жена да разкрие идентичността му. Британското правителство и без това гореше от желание да го залови. Засега знаеха само псевдонима му.
Беше готов на всичко, за да опази тайната си.
Внезапно в очите й блесна смях.
Тя стана и го дари с омайна усмивка, от която цялото й лице засия.
— Велики боже! Вече знам кой сте. — Засмя се и му намигна. — Дъглас ви е изпратил, нали? Трябваше веднага да се сетя!
Напълно объркан, Морган също се изправи.
Какво беше намислила тази хлапачка? Сигурно някой евтин трик, за да го надхитри…
Точно така. Отклоняването на вниманието беше умна идея. Самият той безброй пъти я беше прилагал спрямо противниците си. Обърквай врага с дреболии, докато концентрацията му отслабне. Тогава е твой. Номерът работеше безотказно. Също като мрачния му поглед.
Естествено, той няма да се хване на глупавите й номера. Никой не можеше да направи Морган Дрейк на глупак. Никой никога не го беше надвивал.
— Кой е Дъглас?
Серенити направи крачка към него и отново се засмя.
— Сякаш не знаете — отговори тя, сложи ръка върху неговата и леко я притисна.
Това момиче не беше наред! Морган отвори уста да я наругае.
— Не мога да повярвам, че не се сетих веднага. Още като влязохте — продължи бодро тя, преди той да е успял да каже и дума.
Усмивката й стана още по-красива, докато бавно обикаляше около него и не спираше да говори.
— Перфектен сте. Абсолютно перфектен. Точно както ви описах. Даже времето е на наша страна. Вали проливен дъжд. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че Дъглас е уредил и това.
Тя взе шапката му от масата, завъртя я в ръцете си и леко удари с длан но периферията.
— Даже шапката ви беше накривена — точно както каза Дъглас. — За да му покаже какво има предвид, нахлупи шапката на собствената си глава и я накриви дръзко.
Морган се вцепени.
Значи тя го познаваше? Това момиче беше успяло да открие кой е той!
Отново отвори уста да каже нещо. И пак не успя.
— Защо се съгласихте? — попита Серенити и свали шапката от главата си. — „Не може да сте измислили всичко“ — продължи тя, като понижи глас с две октави, за да повтори думите му от преди малко. — Разбира се, че не съм измислила всичко. Направих няколко разследвания. Макар да съм жена, аз съм добра репортерка. Трябва ми само истинска история. Все още не мога да повярвам, че Дъглас ви е казал да влезете тук и да ме разпитате. Може би това е неговият начин да ми разясни защо татко не ме пуска да слизам на пристанището. Само си представете как ще се опитам да получа информация от мъж като вас! — Тя извъртя очи към небето. — О, татко ще ме убие! Можете да предадете на Дъглас, че съм разбрала какво иска да ми каже, но би могъл да го направи по по-мил начин.