— Прав си. Със съжаление трябва да кажа, че не за първи път го използвам спрямо тази упорита личност. — Джейк погледна стария си приятел и поклати глава. — Какво става с него? Никога не съм го виждал такъв.
Джейк беше напълно прав. Никой никога не беше виждал Морган Дрейк в такова жалко състояние. Несресаната му коса висеше на мазни кичури по раменете. Лицето му, винаги гладко избръснато, сега беше обрасло с неподдържана брада, а дрехите му не бяха сменяни от доста време.
— Държи се като луд — отбеляза тъжно Барни и се покатери на капрата. — Още преди да напуснем Санта Мария, капитанът реши, че трябва да намерим момичето.
— И тогава попаднахме в буря — продължи разказа готвачът. — Отклони ни от курса и мина много време, докато най-сетне срещнахме търговския кораб.
— И когато го срещнахме — завърши Барни, — Серенити и вие, мастър Джейк, вече бяхте слезли от борда.
Старият моряк тъжно поклати глава.
— Откакто Пенелопе умря, не съм го виждал толкова гневен и сломен от мъка.
При тези думи Джейк преглътна. Много добре си спомняше тази фаза от живота на Морган. Бедният му приятел. Гордостта открай време му пречеше, а този път…
— Мисля, че мога да помогна. — Джейк доведе коня си, вързан наблизо. — Следвайте ме, момчета!
Той препусна напред и ги отведе в плантацията си, разположена на десет мили от Савана. Едва влязоха в обора, когато се появи Лорелай с бебето Никълъс на ръце. Джейк я посрещна с нежна усмивка. Червените й коси бяха вдигнати в сложна фризура, бузите й пламтяха. Беше красива като в деня, когато я бе видял за първи път.
— Джейк, какви ги вършиш? — попита тя, като натъртваше на всяка дума, за да покаже гнева си.
— Това е моето добро дело за тази година — отговори безгрижно мъжът й, скочи от коня и предаде юздите в ръцете на едно ратайче.
Тя притисна до гърдите си гукащото бебе и изгледа унищожително мъжа си.
— Не биваше да го довеждаш тук. Обещал си.
— Обещал съм да не казвам нищо. Никога не съм казвал, че няма да го доведа някой ден.
— Джейкъб — проговори предупредително тя.
— Лорелай — отговори със същия тон той и избухна в смях. — Имай ми доверие.
Тя извъртя очи и потупа бебето по гърба.
— Дори не ми се мисли какво се случи последния път, когато чух от устата ти тези думи.
Джейк я целуна звучно по бузата.
— Изчезвай оттук, жено! Предстои ми неприятната задача да го приведа в що-годе приличен вид.
— Аз не съм „жено“, негоднико, и те моля да размислиш, преди да продължиш по този път. Макар да знам от собствен опит, че си най-своенравният мъж на света. — С тези думи Лорелай му обърна гръб и се върна с Никълъс в къщата.
Джейк нареди на Ушакий и готвача да свалят Морган от каруцата и да го внесат вътре.
— Сега трябва да го изкъпем и да му прочистим главата — промърмори той, повече на себе си, отколкото на другите.
— Няма да е лесно — отбеляза готвачът. — Откакто момичето изчезна, рядко съм го виждал трезвен.
— И аз — кимна мрачно Барни.
Е, това не беше от значение, защото Джейк разполагаше с абсолютно сигурно средство, което щеше да отрезви Морган до края на живота му.
Предстоеше капитанът да преживее шока на живота си.
Докато готвачът наливаше в устата му гъстата, воняща отвара, Морган плюеше и ругаеше едновременно.
— Ще ви убия! Всички до един! — повтаряше разярено той.
Но никой не обръщаше внимание на заплахите му.
— Млъкни най-сетне — помоли с усмивка Джейк. — Би трябвало да си ни благодарен. Дори не подозираш колко трудно ни беше да те почистим. Да знаеш, че наредих на слугите да изгорят дрехите ти. Спомних си, че съм виждал плашила, които бяха по-добре облечени от теб.
Морган го изгледа гневно. Беше готов да го удуши, но съобразителният Джейк го бе вързал за стола, на който седеше, и не можеше да се помръдне. Оставаше му само да ругае — а това беше нещо, което владееше забележително добре.
— По-добре се молете никога да не стана от този стол.
Джейк отново се усмихна любезно.
— Хайде, момчета, побързайте. Мисля, че сме си заслужили малка почивка. Да оставим добрия капитан и да си сипем по едно хубаво питие.
Когато всички излязоха, Джейк кимна на Морган и също се приготви да напусне стаята.
— Не смей да ме оставяш тук, Джейк! — изрева Морган.
Приятелят му се обърна и го погледна втренчено.
— В моята къща заповядвам аз — отговори натъртено и излезе.
Вбесен, Морган раздруса стола с надеждата да го счупи. Господарят на дома може би имаше добри намерения спрямо него, но хората му го бяха предали и трябваше да си платят за предателството.