Изведнъж чу стъпки по коридора и замлъкна.
— Надявам се, че някой от вас, глупаци, се е вразумил и е дошъл да ме отвърже — изръмжа той през здраво стиснати зъби.
Боядисаната в бяло врата се отвори шумно.
— Лорелай, аз бях… — Серенити провря глава в стаята, срещна погледа му и замлъкна изумено.
Морган се вцепени, твърде смаян, за да диша. Възможно ли беше?
Шокът му се предаде и на нейното лице.
— Какво правиш тук? — попита задъхано.
Той вдигна ръце, за да й покаже въжетата, с които беше привързан за стола.
— Седя на крайно неудобен стол — отговори и учудено установи, че за първи път от година лицето му само се раздвижва в усмивка.
Благословен да е Джейк.
И проклето да е зловещото му чувство за хумор.
Серенити вдигна вежди.
— Предполагам, сега си мислиш, че ще те отвържа.
Усмивката му стана още по-широка.
— Ще ти бъда много задължен.
— А аз ще се укорявам до края на живота си, ако го направя. Желая ви хубав ден, капитан Дрейк.
Изумен, Морган проследи как тя напусна стаята.
— Почакай! — изкрещя подире й.
Ала Серенити вече я нямаше.
Само след няколко секунди вратата се отвори отново и в стаята се втурна Джейк.
— О, Морган, животът и на двама ни виси на косъм!
Без да се бави, той преряза въжетата, които стягаха китките на капитана, и го изправи на крака.
— Тя отива в кабинета ми. Ако имаш още малко ум в главата си, постарай се да я вразумиш. Или и двамата ще свършим като пияни нещастници, които си търсят нов подслон.
— Защо не ми каза, че тя е тук?
— Защото обещах на нея и на Лорелай, че ще мълча като гроб. Че никога, ама никога няма да ти кажа, че е намерила убежище при нас.
Морган го прониза с мрачен поглед.
— А аз си мислих, че си ми приятел, Джейк.
— Ако не ти бях приятел, нямаше да си сложа главата в торбата, като те доведох днес тук. Хайде, слез долу и се опитай да я успокоиш.
Без да губи време, Морган се втурна към кабинета, където според Джейк трябваше да бъде Серенити.
Едва отворил вратата, тя се обърна като ужилена. Очите й се присвиха в тесни цепки.
— О, Джейкъб Дъдли, как те мразя! — изсъска като разярена тигрица. — Искам да говоря с Лорелай, а кого ми праща той? Теб!
Морган остана изумен от този изблик на враждебност.
— Защо си толкова гневна? — попита той и застана пред нея. — Аз се върнах при теб, а ти отказваш даже да ме поздравиш.
По лицето й се бореха гняв и учудване.
— Върнал си се при мен? О, колко хубаво! Сега трябва да си облека най-хубавата рокля, нали? Или е достатъчно да падна пред теб на колене, защото най-сетне си си спомнил, че изобщо съществувам?
Морган не можа да се въздържи и избухна в смях.
— Никога не си реагирала, както се очаква от теб. — Обхвана лицето й с ръце и прошепна страстно: — Божичко, как ми липсваше!
Серенити се отдръпна като опарена.
— Това не е игра, Морган. Не се прави на глупак!
— Но аз те търся вече повече от година! Нима никой не ти е казал?
Тя извъртя глава настрана и го изгледа скептично.
— Да, казаха ми, но мина много време, докато дойдеш тук. Отишъл си в печатницата на баща ми и си попитал него и Дъглас дали съм се прибрала вкъщи жива и здрава. Като си чул от тях, че не знаят къде съм, веднага си излязъл в открито море. Прощавай, но трогателната ти грижа за мен не ме впечатлява особено.
Морган я зяпна изумено.
— По дяволите, жено, от деня, в който се качи на борда на търговския кораб, аз не правя нищо друго, освен да те търся! Имаше буря, не помниш ли?
— Да, помня.
Слава богу! Може би имаше надежда да му прости.
— Бурята ни завъртя и ни отклони от курса. Първия път пристигнах тук много късно. Излязох от печатницата на баща ти и тръгнах да търся търговския кораб, за да разпитам екипажа какво е станало с теб. Моряците не можаха да ми кажат нищо, затова побързах да се върна тук и вече цял месец те търся под дърво и камък. Наистина ли не знаеш нищо?
— Аз…
— А какво изобщо правиш тук?
Серенити го изгледа унищожително и сложи ръце на кръста си.
— Бях решена да се прибера у дома, Морган, но докато пътувахме към Савана, Джейк ме убеди, че е по-добре да остана известно време в плантацията му. След обществения позор на сестра ми и изчезването й баща ми нямаше друг избор и се съгласи да поживея известно време далеч от Савана.
— Но защо не ми казаха къде си?
— Защото аз им заповядах да мълчат.
— Защо тогава ме обвиняваш, че не съм дошъл по-рано?
— Защото не биваше да се отказваш толкова бързо. Трябваше…
— Серенити, аз… — Влязлата Лорелай млъкна смаяно, когато завари двамата само на сантиметри един от друг в средата на стаята. Изправи се като свещ и удостои Морган с хладен поглед. — Добър ден, капитан Дрейк.