Вбесен от враждебното й поведение, Морган я погледна пронизващо, после сведе поглед към бебето в ръцете й. Досега я смяташе за приятелка. Познаваха се от много години и никога не се бяха карали.
— Здравей, Лорелай.
Отиде при нея и с усмивка помилва черната косичка на бебето.
— Момче ли е или момиче?
— Момче. Казва се Никълъс — отговори тя с още по-леден тон.
— Откъде е тази тъмна коса?
— Метнал се е изцяло на баща си.
— Лорелай — произнесе укорително Морган, — и двамата знаем, че Джейк е с руса коса.
— Кой ти е казал, че аз съм майката? — Погледът й мина покрай него и се отправи към Серенити.
Сърцето му спря. Това дете беше на Серенити! Веднага се опита да прецени приблизителната му възраст и пресметна кога се бе разделил с нея.
Тя излезе напред и взе бебето от ръцете на Лорелай.
— Надявам се, че не ти е създавал грижи.
— Разбира се, че не — увери я Лорелай. — Държа се много прилично, но мисля, че вече е гладен.
Момченцето нададе силен вик, сякаш искаше да потвърди предположението й.
Лорелай се обърна към Морган и сърдито изкриви лице.
— Знаеш ли, Серенити, мисля, че шокът от появата на бебето Никълъс уби нашия Морган.
Серенити вдигна рамене.
— Нали знаеш какво казвам винаги за мъжете, родилните болки и децата.
— Наистина ли е от мен? — попита Морган, все още твърде изумен, за да изрече нещо интелигентно.
Серенити само го изгледа злобно.
Това беше повече, отколкото добрият капитан можеше да понесе.
Очакваше да намери Серенити и тя да…
Как всъщност си представяше реакцията й на новата им среща? Във всеки случай не очакваше да я намери с дете на ръце.
Внезапно се задъха, шалчето стегна шията му непоносимо. Трябваше му въздух за дишане. Трябваше му време да размисли.
Несигурен, но и уплашен, Морган Дрейк се завъртя на токовете си и излезе.
Серенити размени объркан поглед с Лорелай, после даде воля на гнева си.
— Избяга! — изсъска гневно тя и настани удобно бебето в ръцете си.
Лорелай поклати глава.
— Защо това е единственото сигурно нещо у мъжете? Защо никога не са до нас, когато имаме нужда от тях?
Лицето на Серенити помрачня още повече.
— Е, ще му позволя да си тръгне едва когато чуе какво имам да му кажа.
Тя върна Никълъс на Лорелай и помоли с усмивка:
— Би ли го погледала още малко, докато аз говоря с татенцето му?
— С удоволствие. Дай му да разбере! Знам, че можеш!
Серенити възнамеряваше точно това.
— Морган Дрейк!
Главата на Морган се пръскаше от мисли. Защо Серенити не му бе казала нищо? Защо не му бе писала? Остави я да преживее всичко това сама! Чувството за вина го заля като огромна вълна.
Като чу добре познатия гневен глас, той спря като закован. След малко се обърна предпазливо и видя идващата към него Серенити да изписва на лицето си онзи израз, който винаги предвещаваше проповед.
Вече не се срамуваше да признае, че безкрайно обича този израз. Че през тези месеци ужасно му е липсвал.
— Как посмя просто да си тръгнеш? — Тя спря плътно пред него и продължи: — Въобще не ме е грижа, че ме напусна. Аз съм зряла жена и мога да се грижа сама за себе си. Но как посмя да обърнеш гръб на собствения си син? Трябваше поне да го прегърнеш, да го подържиш малко. Да ме попиташ как е, какво дете е. Здрав ли е. Какво обича.
— Не знаех какво да кажа — отговори съкрушено той, но гневът от несправедливите обвинения надви. — Очаквах да видя теб, но не… не с бебе!
Гласът му изведнъж омекна и той протегна ръка да помилва бузата й.
— Защо не ми каза?
— Двамата с теб се разбрахме нещо.
Своенравието й го накара да изскърца със зъби.
— Никога не съм искал да изтърпиш всичко това съвсем сама. Ако ми беше казала, че чакаш дете…
— Не те исках тук само защото си длъжен да се грижиш за детето си, Морган. Знаех, че ако ти кажа за Никълъс, чувството за чест ще те принуди да се омъжиш за мен. Още на Санта Мария ти казах, че никога няма да те принудя да се откажеш от живота, който обичаш.
Морган стисна здраво устни, защото чувствата заплашваха да го надвият. Той не я заслужаваше. Това беше повече от ясно. Тя беше толкова силна и смела.
Той, негодникът, я бе изоставил, бе допуснал тя да преживее целия този кошмар, а сега се връщаше като самодоволен сър Ланселот и се опитваше да оправи нещата.
Ако имаше поне частица от нейната смелост, онази сутрин нямаше да й позволи да се качи на борда на проклетия търговски кораб.
Щеше да бъде до нея и да гледа как коремът й се закръгля. Да слага ръка върху него и да усеща движенията на детето си.