— Не разбирате ли, че ги държим в ръцете си, Лан, пък били те висши виновници, или не. Ако на господин Хао не му хареса великодушното ни предложение, ще отговорим, че като почтени граждани и верноподаници с най-голяма охота ще се явим заедно с него в гвардейския щаб и ще предоставим на властите случая за разрешение. В такъв случай би се наложило да обясним, разбира се, че сме приели наужким престъпния замисъл за кражба на императорска скъпоценност само за да се уверим напълно в сериозността на това посегателство, преди да съобщим официално за него. Ще си поискаме и възнаграждение от правителството.
Лан удари с юмрук по масата.
— По дяволите! — извика той. — Сега разбирам защо вашата лига напоследък все има надмощие. Вие разполагате с качествени хора, докато аз трябва да се оправям с разни тъпанари, като този набеден счетоводител.
Той скочи възбудено и злобно зашлеви два шамара на мъжа с длъгнестата глава. Като даде по този начин воля на чувствата си, търговецът отново седна в креслото и с широка усмивка каза на съдията:
— Чудесен, изключителен план, колега!
— Това означава пет златни слитъка за нас — отбеляза делово съдията Ди. — Четири за лигата и един за мен като комисиона.
— Вашите началници би трябвало да ви възнаградят поне с два — щедро разпери ръце Лан. После изръмжа към счетоводителя: — Това е последният ти шанс да докажеш, че те бива за нещо, главанако! Ще отидеш в склада с нашия колега.
Обърна се и към съдията:
— Аз, разбира се, не мога да си позволя да се появя лично там. Трябва да пазя доброто си име. Но вие двамата няма да сте сами, ще пратя десетина юначаги да стоят в отсрещния склад — той стрелна съдията с очи и добави припряно: — За всеки случай, ако нашият господин Хао води собствена охрана, нали разбирате?
— Напълно разбирам — отвърна хладно съдията. — Ще бъда в склада малко преди шест. И предупредете вашите хора да ме пуснат.
Тръгна към вратата, а господин Лан го придружи лично през коридора, говорейки оживено:
— Много се радвам, че се запознахме, колега. Щом свършим работата, ще трябва да изпием по чашка заедно. За сътрудничеството между сините и червените!
ГЛАВА XII
Съдията Ди се превръща от преследвач в преследван;
страшни кошмари му се явяват на едно необичайно ложе
Съдията Ди се качи в стаята си да вземе кратуната и меча. Трябваше незабавно да се срещне с капитан Сю, да го предупреди за срещата в склада и двамата да уточнят как да стане арестът на тайнствения господин Хао, както и на негодниците на Лан.
Папратова Клонка стоеше на входа на „Синята чапла“ и се пазареше с някаква старица, която предлагаше тоалетни принадлежности. Той възнамеряваше да я отмине с приятелско кимване, но тя внезапно го дръпна за лакътя и му посочи гребенче от слонова кост, обсипано с евтини камъчета.
— Мислите ли, че ще ми отива? — запита свенливо момичето.
Когато той се наведе да го разгледа, чу припрения й шепот:
— Пазете се! Онези двамата отсреща разпитваха за вас.
— Много ще ти отива — каза той и прекрачи през портата.
Докато се правеше, че оглежда небето, съдията зърна с крайчеца на окото си двама мъже, застанали пред входа на „Деветте облака“. По скромното облекло, сивите роби с черни пояси и черните шапки трудно можеше да се отгатне социалното им положение. Можеха да бъдат както хора от лигата на Лан, така и дворцови агенти. А отсега нататък трябваше да е нащрек и за агенти на Червената лига, които нищо чудно да бяха узнали, че се представя за един от техните. Които и да бяха обаче, не биваше да разберат, че отива да се види с капитан Сю.
Той тръгна с провлачена крачка по главната улица, като от време на време спираше да огледа стоките, изложени в дюкяните. Двамата в сиво наистина го следяха. Направи няколко безуспешни опита да им се изплъзне с умели ходове. Завиваше спокойно зад някой ъгъл и в следващия миг хукваше да бяга, за да се скрие в тълпата, но онези неизменно оставаха зад гърба му, и то без видими усилия. Явно бяха опитни преследвачи. Доста раздразнен, съдията влезе в голяма гостилница и седна на една маса в дъното. Щом келнерът дойде да му вземе поръчката, той каза, че е забравил нещо, и изтича навън през кухненския вход. Но единият от мъжете в сиво стоеше на ъгъла на задната уличка. Съдията се върна отново на главната. Ако познаваше добре града, вероятно щеше да се опита още веднъж да избяга от своите преследвачи. Но в случая трябваше да прибегне до трик, който щеше да ги накара да разкрият истинската си самоличност, а в същото време му осигуряваше повод да отиде в щаба. Той повървя сред тълпата, докато зърна пред себе си заострените шлемове на караула. Тогава изведнъж забърза, после рязко спря на място и се обърна назад. Блъсна се в по-високия от преследвачите и изкрещя с пълно гърло: