— Ооо, доктор Лян! Много сте окъснели днес. Можем ли да ви помогнем с нещо?
— Извикаха ме за трудно раждане близо до рибното тържище.
— Е, щом се е стигнало дотам, вече ще мине и без наша помощ — провикна се сержантът.
Другарите му се изкискаха непристойно.
— Но пък на мен можете да помогнете, като ми дадете фенера си — каза съдията.
— Ето ви го — и войниците се отдалечиха.
Той предпочете на първо време да загаси фенера, защото след време можеше да му потрябва за по-неотложна цел. Когато наближи кея, се огледа няколко пъти през рамо, защото имаше натрапчивото усещане, че го следят. Но всички прозорци бяха със спуснати капаци и между къщите не се мяркаше жива душа.
Източната част на кея се губеше в сивкава мъгла. Той тръгна към мъждукащите светлинки от газените фенери по лодките и така стигна досами водата. Огледа дългата редица от закотвени лодки и речни баржи, като се чудеше коя ли от тях беше на Папратова Клонка. Всички изглеждаха еднакво в тъмнината.
— Петата отляво — прозвуча изведнъж нежен глас иззад гърба му.
Съдията сепнато се обърна и се начумери при вида на слабичката тъмна фигура.
— Значи ти си била! Защо ме следиш?
— Вие сам сте си виновен, защото не ми дадохте да заспя. Моята таванска стаичка е точно над вашата. И аз като вас исках да си легна по-рано. Но първо ви слушах как крачите напред-назад, после как се мятате и стенете неспокойно в леглото. Не можах да мигна, а когато дъската в коридора изскърца под краката ви, помислих, че ще е по-добре да ви последвам и да разбера накъде сте се запътили. Добре, че го направих, защото никак не ми се иска да остана без лодката си. Много съм привързана към нея.
— Чуй ме, Папратова Клонке, да приключим с това безумие. Веднага се връщай у дома! Аз знам какво правя.
— Но не и с лодката. Къде отивате?
— Ако искаш да знаеш, тук наблизо. Четвъртото заливче нагоре по течението.
Тя изсумтя презрително.
— И си мислите, че ще го откриете в тъмното? Повярвайте ми, мястото се забелязва трудно дори и денем. Това е близо до устието на крепостния ров, заливчето е много тясно и затлачено с водорасли. Познавам го добре, защото там се въдят едри раци. Хайде, качвайте се на лодката.
Съдията се поколеба. Права беше, сигурно щеше да се лута с часове, докато открие устието. Ако момичето се съгласеше да го изчака там, щеше да е в безопасност, а на него спестяваше много неприятности.
— Искам да разгледам гората наоколо. Но имай предвид, че може да се наложи да ме чакаш дълго.
— Аз съм свикнала да спя в лодката и се чувствам като в собственото си легло. Там на брега растат на редици високи борове, ще закотвя лодката под клоните им. Имам и покривало, в случай че завали, но мисля, че най-много ще преръми.
Съдията седна на кърмата.
— Наистина много ми помагаш, Папратова Клонке — заяви той с благодарност, докато тя оттласкваше лодката.
— Просто ви харесвам. Дори нещо повече, вярвам ви напълно. Защото само небесата знаят накъде скитосвате в този час на нощта! Май не бива да палим фенера на носа, а?
Щом стигнаха средата на реката, голям облак закри луната и стана тъмно като в рог. Той осъзна, че без спътницата си щеше непременно да се загуби. Тя гребеше с веслата бързо и ловко, лодката напредваше безшумно. Внезапно над водата повя хлад и той загърна плътно робата около голите си гърди.
— Пристигнахме! — тя насочи лодката към тясно заливче и надвисналите клони забръскаха раменете му.
Пред тях се издигаше огромен тъмен масив от високи дървета. Девойката хвана късото кормилно гребло и след малко той усети как корпусът се удари леко в камъните на дъното.
— Ще пусна котвата ей до тази издадена скала — заяви тя. — Вече можете да запалите фенера, от реката не може да ни види никой.
Съдията Ди извади огниво от ръкава си и запали фенера, който бе взел от стражниците. Сега видя, че Папратова Клонка е облечена в черен жакет и панталони, а косите й бяха прихванати с черен шал. Със закачливо пламъче в големите очи тя подметна:
— Виждате ли, избрала съм най-подходящия костюм за нощно приключение. Е, сега сме съвсем невидими в този закътан залив. Само ние двамата и майката луна. Няма ли да ми прошепнете в ушенцето какво търсим всъщност тук?
— Искам да открия нещо по старата пътека през гората. Ще са ми нужни поне два часа. Ако не се върна до три, прибирай се сама в града. Предупреждавам те още веднъж, че има доста да чакаш.