Съдията бавно поклати глава. Още в началото му се бе сторило някак странно обяснението на принцесата, че е свалила бисерите от страх да не ги изпусне в реката. А сега си припомни колко настояваше тя, че е била съвсем сама.
— Знаете ли — каза той, — мисля, че принцесата много обича полковника. Иначе не би ме убеждавала така разпалено, че кражбата е извършена от външен човек.
— Не можете да си представите какви противоречиви чувства я разкъсват, Ди. Понякога е напълно уверена, че го обича, друг път — никак.
— Та не е ли това типично за всички влюбени девойки?
Тя въздъхна в отговор.
— Тъй като сте единственият човек, който все още би могъл да спаси положението, Ди, възнамерявам да ви съобщя и втората причина, поради която заговорниците държат да предизвикат разрив между нейно височество и полковника по повод изчезналата скъпоценност. Тази тайна е тъй ужасна, че при обикновени обстоятелства no-скоро бих умряла, отколкото да промълвя и дума по този въпрос.
Пленничката замълча. След дълга пауза отново проговори:
— Никога ли не ви се е струвало странно, че негово величество изобщо не помага на третата си дъщеря, за да си намери подходящ съпруг? В дворцовия живот съществува твърдо правило, че скоро след като една принцеса навърши осемнайсет години, годеникът й трябва да бъде обявен. А нашата е вече на двайсет и шест! Благосклонното изявление на императора, че тя сама е способна да избере собствения си мъж, би могло да бъде изтълкувано и като опит да се отложи женитбата й колкото може повече. За да я задържи той за себе си.
Съдията Ди вдигна учудено вежди.
— Защо ще иска — започна той. Но внезапно проумя.
Милостиви небеса! По гърдите му изби студена пот. Това бе ужасно, немислимо.
— А тя дали, дали принцесата осъзнава?
— Подозира го. И нещо по-лошо. Като че ли подобна мисъл не я ужасява чак толкова. Можете да си представите какви биха били последствията, ако тази връзка, стигне до логичния си завършек.
Съдията стисна юмруци. Сега вече прозря цялото мащабно коварство на замисъла за кражбата на огърлицата. Една зряла жена на двайсет и шест години, отгледана в парниковата атмосфера на изолирания от света харем, несигурна в собствените си чувства към полковника се завръща в столицата измамена в любовта си. Ако в това състояние на духа тя, ако това се случи, тогава този, който е узнал греховната тайна, би могъл… О, небеса, ако този някой успее да изпълни своя замисъл, той практически ще може да наложи волята си на императора. Той тръсна глава и изрече ядно:
— Не, госпожо, отказвам да повярвам в това! Бих могъл да приема, че подобна гнусна мисъл се е родила в главите на покварените придворни, особено на евнусите, тези осакатени същества с изкривена самоличност, неизбежен и ужасно опасен източник на злини във всеки дворец. Мога също да повярвам и че принцесата е разкъсвана от неясни, тревожни усещания и че е несигурна в собствените си чувства. Но що се отнася до императора, когато покойният ми баща служеше като държавен съветник, удостоен с доверието на негово величество, винаги ми е описвал владетеля ни като велик и добронамерен човек, който независимо от изключителното си положение винаги е съумявал да запази обективния поглед и независимата преценка, прилягащи на един небесен господар. Той замълча за миг и после продължи с по-спокоен глас:
— Както и да е, добре, че ми съобщихте това, защото сега вече знам какво точно целят заговорниците и защо не се спират и пред най-зверското убийство. Но какъвто и да е заговорът, враговете ще останат с пръст в устата, стига недвусмислено да се докаже, че полковникът не е откраднал огърлицата. И съм убеден, че когато принцесата възвърне доверието си в него, веднага ще помоли императора да обяви годежа й.
Той свали наметалото и го пъхна обратно през решетките.
— Не се отчайвайте, госпожо! Ще направя всичко възможно, за да открия огърлицата още тази нощ. А ако наистина дойдат при вас сутринта, опитайте се по някакъв начин да осуетите онова, което са намислили да ви сторят. Кажете, че разполагате с важна информация, или каквото там измислите. Независимо дали ще успея, или не, утре сутрин ще бъда в двореца и ще направя каквото мога, за да ви спася.
— Не се тревожа за себе си, Ди — отвърна тихо старата жена. — Небесата да ви закрилят!
Съдията се изправи и предпазливо тръгна по обратния път.
ГЛАВА XVII
Съдията Ди се сдобива с един красив спомен;
от празнотата на кратуната накрая излиза прозрение
Веднага щом се озова под заслона на дърветата в ъгъла на крепостния ров, съдията Ди изу прогизналите си ботуши и събу мокрите панталони. Разтърка енергично голото си тяло със сухата половинка от черната препаска, в която бе увил меча си. След това омота ивицата плат около гърдите си, облече дългата черна роба и нахлупи на темето си черната шапчица. Известно време се чуди къде да дене мокрите си панталони, после ги хвърли в една заешка дупка. Накрая взе фенера и меча.
Задоволството от допира със сухия плат проникна из цялото му тяло и го изпълни с мигновено блаженство. Но едновременно почувства съзнанието си смъртно изтощено. Явно това беше реакция на напрежението от изминалия час. Докато крачеше по горската пътека, осъзна, че просто не е в състояние да свърже в цялостна картина току-що узнатото. Припомни си думите на Учителя с кратуната за значението на празнотата, затова прекъсна всякакви усилия да се съсредоточи и просто се опита да си представи, че е касиерът Тай Мин, който се завръща по същия път с огърлицата и обмисля къде да я скрие. Продължавайки да върви, съдията с известно задоволство откри, че независимо от вцепенението на ума сетивата му бяха необикновено свежи. Усещаше остро всеки горски мирис, ушите му улавяха всеки звук от тъмния шумак, очите забелязваха всяка дупка в стволовете на дърветата, всяка вдлъбнатина по обраслите с мъх речни камъни, попаднали в светлината на фенера. Погледът му опипваше за миг всяко местенце, способно да привлече вниманието на касиера като удобно скривалище, но тъй и не откри нищо.
След около час се спъна в клона, сложен напряко през пътя. Много се зарадва, че се бе сетил така да отбележи мястото, тъй като дърветата и шубраците изглеждаха напълно еднакви. Той разтвори клоните и се запровира през гъстака към брега на залива.
Докато вървеше под високия дървесен покров на гората, не бе забелязал, че луната се е показала. Призрачната й светлина играеше по застиналите води на заливчето. Изправен на каменистия бряг, той се взираше с почуда към лодката, закотвена под надвисналите извити клони на боровете. Папратова Клонка не се виждаше никъде. Но ето че зад гърба му се се разнесе плисък и той чу гласа й:
— Рано се върнахте. Два часа не са минали!
Той се обърна. Девойката стоеше пред него гола, до колене във водата, а по красивото й младо тяло проблясваха капчици вода. Изумителната й хубост накара кръвта във вените му да закипи, властно докосна изтънчения му усет за красота. Тя приклекна във водата и закри гърдите си с ръце.
— Изглеждате ужасно. Едно гмуркане ще ви освежи.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — промърмори той и седна на брега с гръб към нея. — По-добре се облечи, отдавна е минало полунощ.
Събу ботушите си, отскубна стрък трева измежду камъните и го намокри с вода.
— Изобщо не съжалявам за чакането — заяви тя и тръгна към него.
С крайчеца на очите си той я зърна да изстисква мокрите си дълги коси, изправена до брега.
— Побързай! — нареди й строго и започна да търка калните си ботуши с прекомерно старание.