от празнотата на кратуната накрая излиза прозрение
Веднага щом се озова под заслона на дърветата в ъгъла на крепостния ров, съдията Ди изу прогизналите си ботуши и събу мокрите панталони. Разтърка енергично голото си тяло със сухата половинка от черната препаска, в която бе увил меча си. След това омота ивицата плат около гърдите си, облече дългата черна роба и нахлупи на темето си черната шапчица. Известно време се чуди къде да дене мокрите си панталони, после ги хвърли в една заешка дупка. Накрая взе фенера и меча.
Задоволството от допира със сухия плат проникна из цялото му тяло и го изпълни с мигновено блаженство. Но едновременно почувства съзнанието си смъртно изтощено. Явно това беше реакция на напрежението от изминалия час. Докато крачеше по горската пътека, осъзна, че просто не е в състояние да свърже в цялостна картина току-що узнатото. Припомни си думите на Учителя с кратуната за значението на празнотата, затова прекъсна всякакви усилия да се съсредоточи и просто се опита да си представи, че е касиерът Тай Мин, който се завръща по същия път с огърлицата и обмисля къде да я скрие. Продължавайки да върви, съдията с известно задоволство откри, че независимо от вцепенението на ума сетивата му бяха необикновено свежи. Усещаше остро всеки горски мирис, ушите му улавяха всеки звук от тъмния шумак, очите забелязваха всяка дупка в стволовете на дърветата, всяка вдлъбнатина по обраслите с мъх речни камъни, попаднали в светлината на фенера. Погледът му опипваше за миг всяко местенце, способно да привлече вниманието на касиера като удобно скривалище, но тъй и не откри нищо.
След около час се спъна в клона, сложен напряко през пътя. Много се зарадва, че се бе сетил така да отбележи мястото, тъй като дърветата и шубраците изглеждаха напълно еднакви. Той разтвори клоните и се запровира през гъстака към брега на залива.
Докато вървеше под високия дървесен покров на гората, не бе забелязал, че луната се е показала. Призрачната й светлина играеше по застиналите води на заливчето. Изправен на каменистия бряг, той се взираше с почуда към лодката, закотвена под надвисналите извити клони на боровете. Папратова Клонка не се виждаше никъде. Но ето че зад гърба му се се разнесе плисък и той чу гласа й:
— Рано се върнахте. Два часа не са минали!
Той се обърна. Девойката стоеше пред него гола, до колене във водата, а по красивото й младо тяло проблясваха капчици вода. Изумителната й хубост накара кръвта във вените му да закипи, властно докосна изтънчения му усет за красота. Тя приклекна във водата и закри гърдите си с ръце.
— Изглеждате ужасно. Едно гмуркане ще ви освежи.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — промърмори той и седна на брега с гръб към нея. — По-добре се облечи, отдавна е минало полунощ.
Събу ботушите си, отскубна стрък трева измежду камъните и го намокри с вода.
— Изобщо не съжалявам за чакането — заяви тя и тръгна към него.
С крайчеца на очите си той я зърна да изстисква мокрите си дълги коси, изправена до брега.
— Побързай! — нареди й строго и започна да търка калните си ботуши с прекомерно старание.
Чисти ги дълго и внимателно. Когато отново ги обу и се надигна, девойката се беше облякла и вече теглеше лодката изпод боровите клони. Щом съдията се качи, тя загреба към устието на заливчето. Прибра кормилното весло, хвърли печален поглед към облените в сребриста светлина дървета и промълви тихо:
— Съжалявам, ваша светлост. Държах се като глупачка. Но това е, защото ви харесам и се надявах да ме вземете със себе си в столицата.
Той се облегна на кърмата. Вече не чувстваше главата си тъй празна, беше останало само усещането за умора. След малко й каза:
— Харесваш ме само защото ти напомням за щастливия, безметежен живот у дома с баща ти, Папратова Клонке. И аз много те харесвам и бих желал да те видя щастлива с някой добър младеж. Но винаги ще си спомням за теб. И то не само заради безценната ти помощ.
Тя му се усмихна сърдечно.
— Открихте ли каквото търсехте, ваша светлост?
— И да, и не. Надявам се утре да мога да ти кажа повече.
Скръстил ръце, съдията Ди си припомни разговора с госпожа Хортензия. Първо трябваше да огледа от всички страни тревожещите факти, които му бе съобщила, и чак тогава да се опита да намери начини и средства за издирване на огърлицата. Беше убеден, че касиерът я е скрил някъде наблизо до „Синята чапла“ или вътре в нея. Инак не би рискувал да се върне там и да налети на хората на Лан. Тай Мин е знаел, че рано или късно Лан Лю и неговата банда ще си заминат обратно на юг и че той ще може да се върне от село Десет мили, за да си прибере скъпоценността.