Разбираемо беше и защо госпожа Уей не е заминала за селото. Тя е обещала на Тай да го изчака там просто за да го залъже и да отклони ухажванията му. Всъщност е забягнала с друг, неизвестен засега човек. Човек, който сигурно е познавал Тай Мин и вероятно го е срещнал на връщане от двореца. Но тези подробности не бяха от значение. Защото, който и да го е срещнал, ясно бе, че касиерът не му е дал огърлицата. Ако го беше сторил, несъмнено щеше да назове това трето лице, когато са го изтезавали хората на Лан. Издържал е да не проговори, тъй като бисерите наистина са били в негово владение и той отчаяно се е надявал някак да оцелее и да си ги прибере.
Съдията Ди вдигна кратуната и я загледа втренчено. Спомни си какво му беше казал Учителя за значението на празнотата. За да разкрие къде Тай Мин е укрил огърлицата, трябваше най-напред да се изпразни от собствената си същност и да се превъплъти в касиера. Да стане служител в „Синята чапла“ и да заживее живота му. Съдията притвори очи.
Представи си как седи на високата табуретка зад гишето в приемната. Зле заплатен от управителя скъперник, виси там всеки ден от сутрин до мрак и единственото му развлечение е да полови от време на време риба в реката — при това може да си позволи такова забавление само в случай че няма много работа. Но е съществувало и едно всекидневно удоволствие — да се наслаждава отстрани на обожаваната от него госпожа Уей. Жената на съдържателя трябва често да се е навъртала из приемната, защото според собственика на „Деветте облака“ е вземала активно участие в работата. Касиерът сигурно се е възползвал жадно от всяка възможност да я заговори. Но това едва ли е ставало твърде често, тъй като управителят го е наглеждал да не се отклонява за дълго от служебните задължения. Подреждал е различни сметки и квитанции, изчислявал е със сметалото и е вписвал сумата с червено мастило върху… Червено мастило!
Съдията Ди отвори широко очи. Как не се бе сетил за това! Тай Мин бе начертал с червено маршрута до село Десет мили. Картата очевидно е стояла в някое чекмедже долу, защото е трябвало да му е постоянно подръка, та да упътва гостите при нужда. А и в таванската си стаичка едва ли е разполагал със специална мастилница за червено мастило. Следователно е начертал пътя на картата, докато е седял на табуретката си. Дали това не беше дългоочакваният отговор? Той се надигна, остави кратуната на леглото и замислено разтърка врата си. Реши да провери на място.
Излезе в коридора и този път старателно прекрачи скърцащата дъска на пода. Приемната бе осветена мъждиво от един-единствен фенер над гишето. Администраторът бе прибрал всички книжа, отгоре се виждаше само мастилница с черно мастило и цилиндрична подставка с четчици за писане. В шкафа имаше само две чекмеджета от дясната страна на високата табуретка. Съдията издърпа първо горното. В него намери регистъра за посетители, кутия с кафяви лепенки, използвани за сортиране на квитанции, дървен печат с надпис „платено“ и прилежащия му червен тампон, както и купчина бланки и пликове. Отвори второто чекмедже. Да, отстрани до сметалото лежеше червената мастилница. До нея имаше шишенце с вода за навлажняване на тампона и червена четчица, а също и плоска кутия за парите, разбира се, празна — господин Уей никога не би пропуснал да прибере съдържанието й, преди да се оттегли в покоите си нощем. Но през деня в кутията навярно се събират немалки суми. Той заобиколи металната решетка зад гишето. Голямата пътна чанта, в която бе видял Уей да тършува, все още лежеше на пода, този път затворена. Повдигна кожения капак. Беше съвсем празна. Никакви дрехи, никакъв червен жакет.