Като знам какви са истинските й чувства към нейния съпруг, една изневяра от негова страна едва ли би била истинската причина, която да сложи край на приятелството между нас, но предателството, без съмнение, ще го направи. Никога няма да ми прости за онова, което съм сторила зад гърба й - впрочем самата аз не бих простила подобно нещо -и въпреки това много ми се ще да споделя с нея моето усещане, че съм се подхлъзнала във връзката с нейния съпруг, че съм била увлечена, че съм се търкулнала по наклонена плоскост, без да мога да се задържа. Ще ми се да й кажа колко нищожни са всички тези наши боричкания, но смятам, че тя го знае.
Робер също беше лесно решение - скуката, близостта, сигурността - но никой не би могъл да направи подобно сравнение и да стигне до прибързани заключения. И тогава работата ми оставяше не повече свободно време, отколкото сега, и съвсем не е очевидно, че бих могла да започна връзка, след като си тръгвам по тъмно и вземам работа за вкъщи, като дори забравям да се храня. Робер прие моето разпределение на времето, а освен това добрата новина бе, че може да ми доставя обувки „Лубутен“ на половин цена и че постоянно пътува. Цялата история беше направо жалка. Другата доб ра новина бе, че на двайсет и пет години двете с Ана изобщо не ни беше до любовни приключения, защото имахме други амбиции, бяхме успели да се утвърдим в нашата област, съставили бяхме каталог, с който се гордеехме, и дори бяхме продали някои идеи на американците. „АВ Продюксион“. Сподели това с мен, още докато бяхме в болницата, говори ми в продължение на часове, беше убедителна и когато се прибрах у дома, казах на Ришар, че спокойно можем да потърсим апартамент с допълнителна стая за детето, защото съм си намерила работа.
- Така ли? Каква работа?
- Двете с Ана ставаме продуценти на филм.
- На филм ли? Е, много добре. Чудесна идея, мамка му.
Днес той плаче пред моята врата и ме упреква, че не използвам връзките си, но понеже е лишен от всякакво чувство за хумор, изобщо не може да оцени иронията на съдбата, а продължава да смята, че откакто си науми да пише сценарии, поради някаква мрачна и необяснима причина съм се превърнала в препятствие пред неговия напредък в кариерата. На всичкото отгоре аз платих неговите курсове по творческо писане при най-добрите, при Винс Гилиган, Матю Вайнер, до един отличени от Гилдията на американските сценаристи, но те така и не успяха да му предадат онази особена дарба, която им позволява да бъдат винаги вътре в нещата, да се раздават щедро, онази дарба, която издига развлечението в ранг на изкуство - смятам, че трябва да минат поне още едно-две поколения, за да може някой да им отправи предизвикателство на техния собствен терен, без при това да изглежда смешен, но е възможно да се случи и по-скоро, защото сред сценаристите и писателите се открояват някои имена, всъщност няма значение - във всеки случай тези курсове бяха скъпи, много скъпи, но Ришар така и не можа да докаже, че е имал някаква полза от тях, макар самият той да е на обратното мнение.
Изпращам Ана и излизам навън да изпуша една цигара. Не се отдалечавам, а оставам облегната на стената. Просто искам да покажа, че не ме е страх, че не се крия под леглото. Ана ми предложи да отида да спя у тях, за колкото време намеря за добре, и не мисълта да бъда под един покрив с Робер ме накара да отклоня поканата й - макар че подобна идея е достатъчна, за да ми настръхне косата и да се намръщя от ужас. Не, всъщност сама не зная какво целя. Студено е, дните станаха къси. Не попадам на добри сценарии. Изнасилиха ме. Не говоря за отношенията с моя съпруг и сина ми, дори през ум не ми минава за близките. Най-неприятното е, че трябва да мисля за подаръци.
Съгласна съм, че не са имали много време да подреждат и не са успели да пребоядисат стените, както се канеха, но у тях е същински бардак и мирише на лошо - лека воня на лайна и прокиснало мляко, но преди да вляза, оставих на площадката пред апартамента им в черна торба за смет всичката си злопаметност, всички хапливи забележки, всички отрицателни мисли.
- При вас е чудесно! - възкликвам и сядам на стола в кухнята, където Жози по анцуг кърми детето.
За разлика от много майки, никак не обичам да целувам меките червендалести бузи на новородените. Въпреки това казвам: „Колко е красив. Мога ли да го целуна?“.
Венсан ми бе споменал за трийсетина килограма, но става дума по-скоро за петдесет. Станала е огромна и не личи, че е родила. Подава ми детето и съобщава, че носи моето име в мъжки вариант.